неделя, 14 декември 2014 г.

За Москов и циганите

Аз принципно не държа да се изказвам по всяка една възможна тема, но понеже снощи на маса захванахме един спор с приятели от ДСБ / РБ на тема "за или против Москов и циганите", реших да напиша това, което всъщност имам да кажа по темата. Макар половината компания да беше на моето мнение, все пак трябва да положим усилия и за другата половина :)


1. Не харесвам това, че циганите не могат и най-вече не желаят да споделят същите цености, като останалите народи, с които делят една земя. Не само българите страдат от липсата на материална култура у този етнос, така че това не е наш проблем, респективно няма нужда ние да се нагласяме спрямо тях. Тяхно (на циганите) задължение е да живеят така, че да няма нужда да ги гледат накриво нито в България, нито в Румъния, Франция или където са решили да живеят.

2. Но макар да не оспорваме проблемите, които този етнос създава, не трябва да грешим с методите за тяхното решаване. Сегрегацията е най-глупавовото решение, най-вече защото не е решение.

3. Всяко общество има някаква пирамида на ценностите. Християнското общество е поставило човешкият живот на върха на тази пирамида. Тук е важно да отбележим, че става дума за животът като такъв - включително на убиеца и крадеца.

4. Г-н Москов е министър на здравеопазването, а не на вътрешните работи. Неговата работа е да осигурява здравеопазването на нацията, а не да оправя социалните несправедливости. Осигуряването на сигурност е работа на министъра на вътрешните работи. Ако едното е в конфликт с другото - да се разберат помежду си. Населяващите тази територия граждани изискват и едното, и другото, а не едното под условие на другото.

5. Г-н Москов е министър на здравеопазването, а не синдикален лидер на гилдията. Неговата работа е да осигурява здравеопазването на нацията, както казах в т. 4. Ако за изпълняване на тази функция е нужно да се полага грижа за медицинския персонал - така да бъде, нека се полага. Но ако има конфликт между интересите на здравеопазването и интересите на медицинския персонал, министърът на здравеопазването трябва да заеме страната на (виж ти, каква изненада!) здравеопазването. Защото е министър на здравеопазването, а не министър на персонала. За интересите на персонала трябва да се грижат други. Министърът е представител и респективно трябва да защитава интересите на този, който му плаща заплатата, а не на този, на когото той плаща заплатата.

Затова има "тристранно партньорство", а не "едностранно". Държавата, синдикатите и работодателите не трябва да си смесват функциите. Ако държавата мине на страната на синдикатите и започне да защитава определени категории служители, на които тя е и работодател, кой ще защитава интересите на гражданите?

6. Всеки човек има правото да откаже да си изпълнява служебните задължения, ако това създава опасност за неговия живот и здраве. Само че това е лично право, а не съсловно. Всеки лекар или шофьор на линейка (или инкасатор, техник, пътен работник и т.н.) има пълно право да откаже да отиде в циганската махала, ако се чувства заплашен и никой не може нито да му се сърди, нито да го принуждава. Но нито гилдията, нито министърът в частност могат да откажат. Има разлика. Гилдията и министърът в частност са длъжни да намерят начин всеки да получи достъп до здравеопазване, а не да намират оправдание защо някой няма да го получи. Налагането на справедливост е задача на съдебната система, а не на системата на здравеопазването.

Нека всеки в тази държава, в т.ч. господата Москов, Вучков и Иванов, да бъде така добър да си гледа своята работа и да си намира начините да я върши.

петък, 5 декември 2014 г.

България - индекс на щастието

Сигурно всички знаете, че според т.нар. "индекс на щастието", България е на едно от последните места. Не сме най-бедните на света, но от 156 държави сме дванадесети отзад напред по нещастие.

Най-накрая се сетих как да повдигнем духа на нацията! Няма нищо по-лесно от това. Само трябва да наблюдаваш внимателно кое е онова нещо, което прави българите щастливи.

Забелязах, че най-много се радваме, когато не сме свършили нещо. С най-голям ентусиазъм празнуваме, когато нещо не е станало. Затова само трябва да си измислим нещо голямо,  после да не го направим и готово - три дни празници и народни веселби. Радвахме се, че няма да име Белене и Бургас-Александруполис, но нищо не може да се сравни с ентусиазма, с който сега се празнува отказа от Южен поток.

В тази връзка, тук от два дни с едни приятели правим планове как да построим в София голям адронен колайдер. Отказахме се, защото сметнахме, че няма да можем, а и ще ни струва твърде скъпо. Затова сега целия уикенд ще празнуваме, че няма да правим адронен колайдер.

Обаче нещо ми липсва. Усещам, че ентусиазмът не е пълен. За пълно щастие липсва още някаква съставка. За наш късмет се сетих каква е тази съставка.

Най-голямо щастие изпитваме, когато някой друг иска нещо да направи, а ние го откажем.

Когато сам се откажеш е приятно, но не чак толкова, както ако се откажеш от чужд проект. Затова сега трябва да намерим някой, който постоянно да ни прави предложения, а ние да се отказваме от тях с най-различни аргументи. Ей-тогава щастието вече ще е пълно.