събота, 27 януари 2018 г.

Истанбулска конвенция - управление на рисковете

Мисля си тази сутрин, ако един изкуствен интелект трябваше да вземе решение за Истанбулската конвенция, какво решение би взел?

На пръв поглед изглежда лесно - правиш анализ на всички плюсове и минуси, претегляш ги и взимаш решение според това, което е натежало.

Обаче този метод аз не го наричам "взимане на решение", а "търсене на отговор". Ако може да се реши с екселска таблица, не е решение, а отговор. Питаш ексела (съседа, шефа, жена си) и той ти отговаря. От решение има нужда в ситуациите, в които има параметри, които през цялото време са неизвестни и няма точен отговор.

В такива случаи има много начини, по които може да се подходи, но всички те опират то едно и също нещо, което се нарича "Управление на риска".

Всъщност всеки един човек, чиято работа е да взима решения, не прави нищо друго, освен да управлява рисковете. Дори и ако не знае, че точно това прави.

Някои го правят чрез интуицията си, или както го наричат братушките - gut feeling. Когато натрупаш опит в някаква сфера, интуицията върши доста добра работа. Затова често мениджърите, които са издигнати от средите на колектива, са успешни, въпреки липсата на управленски опит и познания. Понеже сме живяли в тоталитарно общество, веднага усещаме с корема си, когато властта се опитва да регулира сфери, в които няма работа.

Има, обаче, и формални методи за взимане на решения в недетерминирана среда. Моят любим метод е теория на игрите, защото е универсален и може да бъде прилаган (и се прилага реално) за практически всяко решение - от игра на шах до световна война. Не, няма да ви занимавам с нея - много е сложна. Но ще покажа как се използва в практиката.

Във филма "Красив ум", чиито герой Джон Неш получава Нобелова награда за откриването на теорията на игрите, виждаме следния пример за управление на риска:

В бар влизат няколко момичета. Едното е много красиво, другите - по-малко. Всички мъже се насочват към най-красивото. Уморено от всичкото това внимание и поради възможността си да избира, то отказва на всички. Отхвърлените мъже се насочват към следващото момиче. Следващото, обаче, е обидено от това, че го възприемат като резерва и също отказва на всички. Който се е пробвал с красавицата, накрая си тръгва сам.

Но един от мъжете насочва вниманието си още от самото начало към друго момиче, не към най-красивото. Трогнато от полученото внимание и поласкано, че са го избрали пред красавицата, момичето си тръгва от бара с този мъж.

Максимизирането на потенциалната печалба (най-красивото момиче) води до максимизиране и на потенциалната загуба (оставаш сам). Ако стратегията ти не е да максимизираш печалбата в най-добрия случай, а да минимизираш загубата в най-лошия, то загубата ти е само в това, че не си с най-красивото момиче. Обаче не си сам.

Ако приложим логиката към Истанбулската конвенция, то настояването да я подпишем и приемем цялата от-до, води до отказ изобщо да я подписваме. Истината е, че след като ни обвиниха, че сме за насилието и искаме да си бием жените, ние, които имаме възражения към конвенцията, си запушихме ушите за всички аргументи, свързани с насилие и вече не ги слушаме. Като грозното момиче от горния пример сме.

Ако вместо това, привържениците на конвенцията бяха казали "дайте да направим това и това от написаните в нея неща, например 99%", никой нямаше да им откаже. Е, нямаше да си тръгнат с най-красивото момиче и да получат всичко, но щяха да получат най-важното, ако то наистина е било защитата на жените, а не нещо друго. Може би очакват, че с насилие над обществото в крайна сметка ще получат всичко, но това е същото, срещу което се борят - бабаитът в бара може да си тръгне с най-красивото момиче, като просто го хване за косата и го извлачи навън, набивайки по-слабите си конкуренти.

Формалният подход изисква във всеки от възможните сценарии да се изследват възможните ползи, възможните рискове и възможните следващи ходове. Играта на шах не приключва с първия ход, нали?

Нека всеки от нас, който има мнение по темата (все едно какво) да си напише ползите и рисковете в двата случая. Кое е най-хубавото и кое най-лошото, което въобще е възможно да се случи в единия случай и кое е най-хубавото и най-лошото в другия, което е теоретично възможно да се сбъдне, без оглед на шанса (дори шансът да е 1%, то все пак е шанс и трябва да се вземе предвид). Ако ти дам сандвич и ти кажа, че шансът да е отровен е 1%, ще избереш ли ползата да се нахраниш спрямо рискът да умреш, макар шансът да е едва 1%?

След което изиграй и втория ход от партията, като си напишеш как всеки един от тези рискове може да се реши и как всяка от тези ползи може да се постигне и в другия случай. Изкуственият интелект играе шах по този начин и вече е по-добър от естествения, защото не му пречат емоциите. Емоцията ни кара да смятаме, че 1% шанс от беда е малък шанс, особено когато бедата ще е за някой друг. Но ако бедата е голяма и е спрямо теб (смърт), дори 1% започва да ни се вижда неприемлив риск.

Накрая решението не се взима според това къде си успял да намериш възможно най-голямата печалба в първия ход, а къде си намерил решение с възможно най-малка _възможна_ загуба във втория (гугъл: минимаксна стратегия).

Ако се приложи формален, а не емоционален подход, изводът е само един - всички ползи на конвенцията могат да се реализират и без нея, чрез промени в законодателството ни. Докато веднъж приета, нейните рискове не могат да бъдат преодоляни, а настояването, че рискове няма, не помага.