събота, 26 декември 2015 г.

Парите се изработват, не се дават

Стоя пред входа на един супермаркет и чакам. До мен се приближава мъж на видима възраст около 40 години. Не прилича на клошар, по-скоро на общ работник, В ръка държи полупрозрачно пликче с един хляб и още нещо.

- Извинете - казва той - бихте ли ми дали един лев да си купя [не помня какво].
- Нямам - отговарям.

Не давам пари на просяци. Друг път ще обясня защо, но и на него не му обяснявам - нямам и толкова.

- Прав сте - отговаря той - парите не се дават ей-така, те трябва да се изработят.

Спира да настоява, застава до мен на площадката пред вратата и явно ще чака да мине някой друг, от когото да поиска левче. Междувременно ми разказва, че той всъщност не е безработен -  работи в някаква фирма, но заплатата му е [не помня колко], а и не му я плащат цялата и навреме. Днес, например, му били дали само половината надница, а той бил искал да се прибере вкъщи с нещо повече от хляб и каквото там си беше сложил в пликчето.

Така и така трябва да чакам, та следващите 15-тина минути преминават в банален разговор за проблемите на работническата класа. Как шефът се вози в скъпата кола, но когато фирмата има затруднения, първи го отнасят работниците - ей такива работи. Магазинът е квартален, не е от скъпа верига, повечето посетители през това време са баби или майки с деца, така че други кандидати за "може ли едно левче" няма. Моята среща закъсня малко и имахме време да си поговорим, или по-точно - да го послушам с елементи на разсъждение. Все едно се возя в такси, ама на едно място и с представител на друга социална група.

Накрая срещата ми дойде и преди да тръгна към паркинга подавам на човека левчето, което през цялото време стискам в джоба (остана ми от количката).

- Изработих ли си го?
- Да - казвам - Приятна вечер.