неделя, 17 март 2013 г.

Балкански. Къде кашкавал, къде нрави ...

Долният текст е коментар във Фейсбук на едни "сравнения" на цените по времето на социализма и сега:

Цена на 1kg сирене
При социализма: от краве мляко - 2,30 лева, от овче мляко - 3,30 лева. Кашкавал Витоша (от краве мляко) - 4 лв., кашкавал Балкански (от овче мляко) - 5 лв.
При демокрацията: сирене от краве мляко - 10 лева. Сирене-сурогат, произведено по химичен път - 4 лева. Кашкавал Витоша - 16 лв.

С една средна заплата от 252 лева през 1988 год., е могло да се купят 109kg краве сирене.
С една средна заплата от 670 лева през 2012 год., може да се купят 67kg краве сирене.

Какво значение има колко килограма сирене можеш да си купиш с една зап
лата, след като няма толкова сирене на пазара? В социалистическата икономика можеш да си купиш не това, за което ти стига заплатата, а това, което ти е "пуснато" да си купиш и в количествата, които са "пуснати" (позабравена дума от онези години).

При социализма, основният икономически закон за търсенето и предлагането, не работи. Цените са административно определени, те нямат абсолютно нищо общо със себестойността и не служат за регулатор на потреблението. При пазарната икономика, ако нещо се търси много, то поскъпва и спира да се търси. Цената се закрепва на това ниво, на което потребителите могат да си го купуват и производителят може да го произвежда. При социализма, както казах, цената няма функцията на регулатор, затова количеството стоки, което можеш да си купиш, се регулира чрез държавното планиране (през по-голямата част от времето Държавният комитет за планиране определя както цените, така и кой, какво и колко да поизведе, но в края на 80-те е създадена отделна Комисия по цените).

Планирано е, че ще си купиш един килограм кашкавал и е произведен един килограм кашкавал. Ама ти имаш пари за два килограма и искаш да си купиш два килограма? Сори, не може. Свърши. Ела пак другата седмица. Тогава пак ще "пуснат". Искаш два чифта обувки? Не може - този месец са пуснали само черни, кожени с ток. Ако искаш два - добре, но ще са еднакви. Различни ще има след 6 месеца, може би. Искаш кола? Може - запиши се, внеси аванс и ела пак след 10 години, тогава ще ти е дошъл ред за Москвич. Искаш два? Не може - ела пак след 20 години, когато детето ти порастне и го запиши на негово име. Искаш още един апартамент? Не може - разрешено е само по един на семейство. Когато детето ти се ожени, тогава ела пак, но направи първата вноска сега, защото тогава може и да няма. Искаш телевизор? Може. Тази година имаме чудесни черно-бели портативни "Юность". Ама искаш да е цветен? Сори, ела догодина, тогава може би ще имаме. Изтощили са ти се батериите за фенерчето? Сори, кръглите свършиха. Тази пролет ще има плоски. За кръгли ела пак лятото, но ако са от средните. Ако са от малките - може би за Нова година. Но тогава по-добре си купи портокали, защото ще ги пуснат декември и до януари ще са свършили, та не си губи времето с батерии, че ще изпуснеш не само портокалите, но и бананите.

Жаден си, пие ти се Кока кола? Може - има в бара на хотела. Не те пускат, защото си българин? Че помоли някой чужденец да ти купи, де, какво толкова? А, страх те e, че може да си имаш неприятности, че говориш с чужденци? Ами зарежи кОлата тогава, купи си Швепс. Ама не искаш битер лимон, искаш портокал? Няма, ела другата седмица ... Освен това, нещо много претенции взе да имаш, що не ми се махнеш от главата?

Така че на кой му пука по колко от едно или друго може да се купи при социализма с една заплата, след като то просто не може да се купи?

понеделник, 11 март 2013 г.

Да сметнем заплатите

Провокиран от недоволството на хората от ниските доходи и лутанията на една или друга група в търсене на магическото решение за тяхното подобряване, реших да хвърля едно око на числата, за да видя какво ще се получи:

Брутен вътрешен продукт на Бъглария: 77 милиарда лева - това е общата сума за една година, с която разполага цялата нация (или за да не се дразнят икономистите: тази сума бихме имали, ако продадем всички стоки и услуги, произведени у нас през годината).

Бюджет на правителството (без заплатите в бюджетния сектор 7 и пенсии 2): 22 милиарда

Заплати в частния сектор: 21 милиарда
Заплати в обществения сектор: 7 милиарда
Пенсии: 8 милиарда
Общо за доходи на населението: 36 милиарда

Около 2 милиарда плащаме годишно за обслужване на външния ни дълг.

Остават 77 - 22 - 36 - 2 = 17 милиарда

Да приемем, че нивото на социална несправедливост е такова, че частният сектор всъщност няма никакви разходи, всичко е една голяма измама и някой източва 100% от свободните средства. Т.е. всичките тези 17 милиарда не са никакви разходи, а са откраднати до последния лев. Ако е така и някак успеем да ги "национализираме", общият бюджет за доходи на населението от 36 милиарда ще стане 53 милиарда, или с цели 47% повече.

Т.е. ако всеки един лев, който днес не е даден за заплати, бъде приет за "откраднат" и съответно добавен пропорционално към заплатите и пенсиите, те ще се увеличат с "космическите" 47%.


Но нека пак погледнем числата:

- държавата харчи 22 милиарда за други разходи и 15 милиарда за доходи
- частният сектор харчи 17 милиарда за други разходи (вкл. печалби) и 21 милиарда за доходи

Както и да ги пренаредим тези 17 милиарда - дали ще ги национализираме, съберем чрез увеличаване на данъците, изгоним и т.н., това няма да доведе до никакво съществено увеличение на доходите. Вярвам ще се съгласите, че икономиката няма как да работи съвсем без разходи, така че тези 17 милиарда няма как да бъдат "източени" всичките. Все някой лев е похарчен честно. Надали накрая остава и един милиад за "крадене". Не, че един милиард е малко, но ако го добавим към тези 36, които отиват за доходи, това с колко ще увеличи пенсиите и заплатите?


А и да не забравяме, че съществена част от тези 17 милиарда са т.нар. сива икономика, голяма част от която също отива в населението под формата на "необлагаеми доходи"!

Проблемът не е в тези 17 милиарда от брутния вътрешен продукт, които не са раздадени (легално) на населението като заплати, нито в 22-та милиарда, които правителството харчи (а пък 22 е повече от 17). Проблемът е в това, че числото 77 е твърде малко и няма как с толкова малко пари да се постигнат високи доходи, колкото и "справедливо" да ги разпределим между хората.

Идват избори. Аз ще смятам за мошеник всеки, който обещава решаване на каквито и да е проблеми чрез разместване на числата. Няма никакво значение как ще се разместват, просто защото всичките взети заедно пак са достатъчно малко.

---
П.С. Помолиха ме да копирам тук коментарите от темата във Фейсбук. Вероятно ще го направя, но по-скоро като отделни теми, отколкото като коментари. Самата тема е тук и поне моите коментари са публични: https://www.facebook.com/ganchev/posts/438520452892207

понеделник, 4 март 2013 г.

Не може да има български Ян Палах

Покрай няколкото трагични самозапалвания, хората се сетиха за Пражката пролет, а медиите кръстиха Пламен Горанов "българският Ян Палах".

Това ме провокира да обърна внимание, че въпреки всеобщото мнение, Палах не протестира срещу нахлуването на чуждите армии (включително българската) в Чехословакия през 1968-ма, а срещу собствените си съграждани, които не правят нищо по въпроса.

Нито Пламен Горанов, нито навремето Пламен Станчев, имат основания да негодуват срещу народа си. И тогава, и сега, на площада заедно с тях имаше по 10-15 хиляди човека, които повече или по-малко споделяха исканията им. Аз си признавам, че не разбирам защо му е на човек да се пали заради това, че махането на петолъчката на партийния дом ще се забави с месец и нещо, но така или иначе тогава се събра голямо множество, което вместо на Пламен Станчев, драсна клечката на самата сграда.

Нямам намерение да обсъждам трите самозапалвания от последните седмици, защото съм се научил, че докато събитията се случват, това все още не е история, а политика. Но ми се струва нечестно спрямо историята да я въвличаме в политиката. Толкова сме далече от Ян Палах, че дори не можем да осмислим неговото негодувание - срещу своите, не срещу чуждите. По-скоро бихме го намерили някъде между Чинтулувото "от сън дълбок се събуди" и Славейковото "не сме народ, а мърша".

Но нека оставим Палах и възрожденците ни да почиват в мир, защото днешният ден има друга емоция и друга историческа задача. По-добре да не се престараваме с патоса си, за да не ни е срам, когато след 10 години се върнем назад и прочетем какви сме ги мислили и какви сме ги вършили.

Митко

Моята лична история

Ровейки се в Гугъл за нещо, открих един пост, който съм писал през 2002-ра година (http://clubs.dir.bg/showthreaded.php?Board=isp&Number=1938621442&page=0&view=collapsed&sb=9). Реших да го копирам тук, за да се съхрани.

В началото на 80-те години баща ми заедно с Валери Петров написаха буквара за експерименталната учебна система на акад. Благовест Сендов. Аз тъкмо бях започнал да се занимавам с компютри и късметът ме срещна с този човек. От дума на дума той ме привлече в т.нар. "Проблемна група по образованието" (ПГО) за да помагам в компютърната обработка на учебниците по тази система (абсолютно авангардна за времето си технология - май нищо друго не се правеше с компютри все още). Там дотолкова ме харесаха, че ми уреждаха бягството от задължителните по онова време ученически и после студентски бригади (нали бяха в системата на образованието). Гледаха ме като писано яйце, тъй-като компютърни специалисти тогава имаше само в Седморката на Блейк, а на тях наистина им трябваха. По време на една от тези "бригади" (както се оказа - последната бригада в историята) в кино Петър Берон се провеждаше първото в България публично опозиционо събрание на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството (тогава "гласност" и "преустройство" бяха термините, които по-късно се замениха от "демокрация"). Аз не можах да се добера до покана, но използвах компютрите и "ултра-модерните" лазерни принтери на ПГО за да си изфалшифицирам една. Това бе забелязано от двама от колегите, които се оказаха активисти на нелегалните все още Подкрепа и Зелена партия. Заведоха ме на няколко събрания на тяхната организация, но аз отказвах да членувам, защото не съм работник (и се надявах да не бъда), а студент и исках да правя студентска организация. Тогава ме запознаха със Станка Желева Желева (неслучайно пиша три имена), студентка, която също имала такова желание. Тя пък ми уреди тайна среща (наистина тайна - в тъмното и без да се срещат повече от двама души на едно място) с Емил Кошлуков под едни колони в университета на 09.11.1989 (на следващия ден Тодор Живков падна). Емо ми разказа какво смята да прави и ме покани за учредител на неговата организация Независимо студентско дружество (по-късно ФНСД, съучредител на СДС). Четири години бях в централното ръководството на тази организация, която свърши доста от "мръсната" работа на прехода - организира първата студентска демонстрация през декември 1989-та, в резултат на която беше свикана "Кръглата маса", където пък се сложи началото на промяната на Конституцията. Организира достатъчно известните вече студентски стачки и един куп не толкова известни, но доста важни за историята мероприятия (протеста пред руското посолство срещу нахлуването в Литва, изгонването на Комсомола от училищата и др.). ФНСД беше и единствената организация с национални структури, които формираха гръбнака на СДС след учредяването му. Сектор "Национална координация" беше изцяло в ръцете на студентската организация. Хората от ФНСД създадоха и БСЧИ като гарант за честни и свободни избори. Накратко - действително, а не само на думи, влияехме на историята. Там се запознах с доста хора и с няколко от тях направихме студентска кооперация в момента, когато усетихме, че нужната промяна е вече необратима и ние нямаме повече работа в политиката.

Студентската кооперация купуваше стоки от все още държавните ни заводи, като ги плащаше с платежно искане (тогава имаше такъв документ, обратен на платежно нареждане - който има да взима пари, си ги иска от сметката на платеца). И понеже счетоводството на заводите и все още социалистическите банки работеха бавно, ние успявахме да продадем стоките и да внесем парите преди да са си ги поискали и да са разбрали, че в сметките няма пукнат лев. Т.е. използвахме особена форма на кредит, която бързо беше забранена, защото твърде много хора разбраха за нея и злоупотребяваха. Междувременно натрупахме капитал и допълнен с една ипотека започнахме да внасяме битова електроника от СССР. Използвахме факта, че там още беше социализъм, а тук май не и имаше сериозна разлика в цените (ако имате телевизор Юность купен скоро след 1989-та, значи аз съм ви го продал).

Това приключи през 1993-та година, а от там насетне историята я знаете: Вени ме запозна със Симеон Мутафчиев (собственик на известната тогава компютърна фирма Елкот) и Огнян Шентов & Co. от Центъра за изследване на демокрацията. Симеон ни даде на лизинг 4 компютъра 386sx/33 и един 386dx/40 за сървър. Центъра даде помещения и два телефона, после още два. Даде също и по 12500 тогавашни лева (общо $1200) за да внесем аз и Вени нашите части от уставния капитал, които пари по-късно им върнахме, но междувременно ползвахме за да купим модеми от САЩ (тук не се продаваха). Парите стигнаха за 4 модема на 14400 бпс (ултрабързи), но на нас толкова ни трябваха. Известно време след това се разделихме с другите съдружници по причини, които вече съм описал. Всеки от тях си направи отделна фирма (online.bg и cit.bg), а аз и Вени останахме заедно като bol.bg. Всичко oстанало се е случило пред очите ви, достатъчно видими и публични сме били през всичкото това време.

Между другото, в ядрото на споменатото ФНСД не са били хиляди хора, а едва 27 човека, като освен цитираните по-горе три имена, личат и тези на Мирослав Севлиевски (депутат от НДСВ), Гроздан Караджов (предишният шеф на борда на БТК и главен секретар на М-во на транспорта, тогава КПД), Петър Курумбашев (Ку-ку), Камен Воденичаров, Татяна Ваксберг. Мога да добавя още много, не толкова известни, но достатъчно успели: Иван Моров (шеф на ГлобалПринт), Стилян Стойчев (шеф на фондация "Ресурсен център") и т.н.

Всичките приказки за ченгетата, които си били поделили всичко, както и за борците, които контролирали всичко и щели да ти строшат главата, ако се опиташ да се захванеш с някакъв бизнес, са бабини деветини (може би е вярно само за няколко по-особени бранша). Нарочно се насаждат такива идеи, за да разколебават инициативните и да успокояват пасивните. Само виж колко имена познаваш от онези 27 пъпчиви студента, събрали се една есенна нощ преди 13 години без да се познават помежду си, но с голямо желание да променят нещата, въпреки реалния риск да провалят живота си още в началото му. А и тези от тях, които не познаваш, също добре се справят. Няма начин да не признаеш, че който някога е бил решителен и е искал да направи нещо, си е останал решителен и е направил нещо. Сам, без да чака някой да му го дава наготово. Следователно не е до късмет и ченгета цялата работа, а до едно нещо, за което обикновено се казва, че или го имаш, или го нямаш.

Митко
29.11.02