четвъртък, 5 ноември 2015 г.

Ходи ли в полицията?

Тези дни видях много хубав виц по повод протестите на полицаите:

- Откраднаха ми колата.
- В полицията ходи ли?
- Ходих. Не са те.

Няма да се включвам в общия хор и да обяснявам как ефективността на полицията е близка до нула. Напротив - ще обясня как всъщност е отрицателна, но затова ще стане дума малко по-късно. Първо ще разкажа как си започнахме бизнеса преди много-много години.


Не знам дали знаете, но частният бизнес формално беше разрешен у нас дори по времето на социализма. Обаче само формално. Още преди Указ 56 имаше два начина за юридически легален начин да извършваш някаква икономическа дейност - като профсъюз или като кооперация. Разбира се, нещата бяха така овъртяни, че реално нямаше как да стане, но законите го позволяваха. Още в първите няколко месеца след промените, примката около кооперациите беше разхлабена, като отпадна задължението им да членуват в Централния кооперативен съюз (за Централна кооперативна банка, в която бяха завлечени парите и имуществото на кооперациите, ще говорим друг път).

С още 6 състуденти учредихме студентска кооперация с уставен капитал от 14 лева. Трябва да е било пролетта на 1990-та година. Имахме проблем с откриването на банкова сметка - в правилника на ДСК пишеше "частни лица наляво - социалистически предприятия надясно". Ние не бяхме социалистическо предприятие, но и частно лице не бяхме, затова след известни разправии, в които доказвахме че кооперацията е юридическо лице, а не са седем частни лица, и след като показахме, че имаме дори печат, сметката ни беше готова.

По онова време социалистическите предприятия работеха с банките чрез платежни искания, не с платежни нареждания. Взимаш стоката от завода и разписваш фактурата, заводът после носи фактурата в банката за доказателство, а банката пуска платежно искане към твоята сметка, за да ти вземе парите и да ги даде на завода. В нашата сметка нямаше пукнат лев, но понеже банките бяха изключително бавни, пускането на платежно искане можеше да отнеме цяла седмица. През това време ние  вече сме продали стоката и сме внесли парите. Един вид, бяхме косвено кредитирани от социалистическите предприятия, чиято продукция пласирахме. Няма завод в софийското поле, чиято стока да не сме взимали без да му я платим предварително. Но като честни мошеници, не сме завлякли никого дори със стотинка. Парите за всяка една фактура са били в сметката преди банката да си ги поиска. Много хора тогава съвсем целенасочено, дори със съдействие "от високо" източиха предприятията и завлякоха милиони, но на нас ни беше достатъчно да използваме дупката в системата като форма на безлихвен овърдрафт.

След около година тази система беше прекратена, защото тя се крепеше на честна дума, а вероятно само нашата дума е била такава. Не бяхме забогатяли достатъчно, за да можем с джобни пари да финансираме оборота, така че се задаваше проблем.

И тогава се случи нещо, което сигурно няма да го повярвате, защото никой от нас в днешно време няма да иска да го направи.

Офисът ни беше в апартамент на ъгъла на Граф Игнатиев и Раковска, а хазяйката (която тъкмо го беше наследила от починал роднина) работеше в банка на ниска позиция - обслужваше клиенти и им водеше сметките. Беше ни привлякла и нас за клиент. Всяко едно плащане към и от кооперацията минаваше през нея, така че тя знаеше състоянието ни по-добре дори от нас самите. Та тя вероятно е преценила, че може да ни се има доверие, затова предложи да си ипотекира апартамента и да ни даде парите за оборотни, а в замяна ние да й купим една Шкода 120. Та момичето ипотекира собствения си апартамент, даде ни парите в кеш, а ние й купихме колата. С течение на времето върнахме кредита и освободихме ипотеката. Момичето пое риска да си подари апартамента на напълно непознати хора, с които я е събрала обява за офис под наем. В замяна се сдоби с кола. Ние пък се сдобихме с доверие от страна на банката.

По това време вече се занимавахме с внос. Ако сте имали портативен телевизор "Юность", аз съм ви го продал. Появи се изгодна сделка за внос на един ТИР видеокасетофони от Дубай, но ние пак нямахме толкова пари по джобовете, а и нямахме повече *не*познати хора, които да са склонни да си ипотекират имуществото в наша полза. Банката, обаче, се съгласи да приеме за обезпечение самите видеокасетофони. Отпуснаха ни акредитив, тирът пристигна и го разтоварихме в едно помещение в офиса. Банката запечата помещението, а кредитния инспектор идваше през два-три дни да го отваря, за да си освободим някаква бройка видеа според фактурите, която сме издали. Банката пък автоматично си прибираше парите по фактурите.

До тук - добре. Работим си и сме доволни, че банката ни има доверие. Единствено лист хартия с два печата ни дели от имуществото, което е обезпечение самО за себе си, но ние не пипаме без кредитния инспектор. Докато един ден не намираме помещението празно. Няма печати, няма врати, няма видеокасетофони. Полицията, разбира се, нищо не може да направи.

Един тир с видеа са много пари, затова си сядаме на задниците и сами намираме следите им. Отиваме в полицията и им казваме, че така и така, намерили сме къде се продават нашите видеа. Те отиват на посоченото от нас място, задържат някъв циганин заедно с едно от нашите видеа, което съвпада с описа на серийните номера. След един час циганинът е пуснат на свобода и спокойствие, а видеото до ден днешен стои в районното на Люлин, за да си го гледат, уж като "веществено доказателство".

Та затова казвам, че ефективността на полицията не е нулева, а отрицателна. Ако не ги бяхме потърсили, щяхме най-малкото да си върнем една бройка, а най-вероятно и останалите. Ние нямаше да сме толова дружелюбни спрямо лицето и нямаше да се задоволим с отговора "не знам откъде го имам това видео". Но както може да се очаква, след като човекът беше пуснат, всичко потъна.

Ние си върнахме кредита в срок. Момичето сега е шеф на клона на банката, която вече е част от Булбанк. Нейният пряк началник Александър Личев, който ни разписваше документите и който идваше да отключва склада и да слага печатите, по-късно стана изпълнителен директор на Общинска банка, а сега е шеф на ОЗК (Общинска Застрахователна Компания).

понеделник, 2 ноември 2015 г.

Ден на народните будители

Я да ви разкажа една случка, свързана с днешния ден на народните будители.

Някъде в началото на 90-те години беше първото му честване. Мисля, че беше през 90-та или 91-ва, преди още официално да бъде приет за празник. От "Мати Болгария" ни бяха поканили (Федерацията на независимите студентски дружества, ФНСД) за съорганизатор на съответното мероприятие в зала Универсиада. Не помня какво съм правил и аз на сцената, но помня, че снимах нещо с камерата, не гледах къде вървя и буквално паднах в оркестъра. Но не това искам да разкажа.

След събитието цялата група студенти отидохме на купон в квартирата на едно момиче, чието име за съжаление съм забравил, или по-точно - забравил съм коя е била тя. Купона продължи неизвестно колко, но по някое време всички бяхме налягали да спим, кой където завари. Аз се бях оказал в леглото на домакинката, но не е това, което си мислите. Просто там бях откъртил, а и в стаята имаше още няколко човека, така че не си мислете нищо. Обаче и това не е онова, което искам да разкажа.

Много по-късно, може би 10 години по-късно. Офисът ни е голяма зала, тип open space, с 15-тина бюра. Цари обичайната суматоха - някой говори по телефона, друг си човърка компютъра, в залата има и двама-трима клиенти. Колегата Вени Марковски си говори с клиентка, седнала пред неговото бюро. Аз съм му зад гърба и не виждам ситуацията, само чувам какво си говорят. Решавам, че трябва да се включа в разговора, ставам и се приближавам.

В този момент жената се сепва, спира да говори, поглежда ме и на висок глас, ясно и изразително казва:

- А! Ние сме спали заедно!

В офиса все едно е натисната паузата. Всички - и служители, и посетители - са замръзнали в позата, в която ги е хванала тази информация. А и такава тишина в центъра на София не е имало нито преди, нито след това. Вероятно и аз съм замръзнал, защото не познавам тази жена, а такива неща все пак помня.

Тя се усеща, че ненадейно е фокусирала твърде много внимание, а вероятно и аз съм я гледал странно, защото веднага се заоправдава:

- Ама не, не исках това да кажа, само сме били в едно легло...

Това не се отрази на тишината по никакъв начин, напротив. Всички окончателно се съсредоточиха, за да разберат продължението на историята.

Оказа се, че това е момичето, в чиято квартира съм пренощувал след първото честване на Деня на народните будители. За съжаление аз много трудно помня имена, така че нейното пак не го запомних. Ако чете тези редове, да ме извини за слабата памет ...