На 13-ти май 1981-ва година, турчинът Мехмед Али Агджа извършва атентат срещу папа Йоан Павел II.
Като съучастници са привлечени трима българи - Сергей Антонов, Желю Василев и Тодор Айвазов. Сергей Антонов е арестуван, другите двама успяват да се приберат в България.
В продължение на четири години т.нар. "Българска следа" се използва от всички западни медии за осъществяване на дискриминираща кампания срещу България, СССР и целия социалистически лагер. Антонов е освободен "поради липса на доказателства", без участието на България де бъде по някакъв начин доказано или отхвърлено. Чак 20 години по-късно папата казва, че "никога не е вярвал в българската следа", но това не може да компенсира репутационната ни щета.
По-младите от мен може би имат само бегла представа за този случай, ако изобщо са го чували, но нека имат предвид, че да убиеш папата не е като да убиеш бивш шпионин. Отзвукът е "като за световно". Целият свят тогава знае (именно знае, а не предполага с "голяма степен на вероятност"), че един турчин е опитал да убие папата под ръководството на българските тайни служби и по решение на КГБ. Има пространни статии във всички големи и малки вестници и списания, предавания във всички телевизии, има издадени дори няколко книги. И това продължава с години.
През 1999 г. в Либия са арестувани българските медицински сестри Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка и Снежана Димитрова, по обвинение, че умишлено са заразили със СПИН стотици деца. Този случай не е от такъв международен калибър, но цялата българска общественост е добре запозната, поне с българската гледна точка. Според либийската, обаче, българските медици са виновни и осъдени. Процесът продължава осем години.
България има историческата отговорност да настоява случки като убийството на папата, заразяването на либийските деца и отравянето на руско-британския шпионин, да се разследват безпристрастно и да се решават според доказателствата, а не според политическата необходимост или коректност. Защото в противен случай, когато следващия път влезнем в световния новинарски обмен като извършители на нещо, няма да имаме никакво право да настояваме за друго отношение спрямо нас.
събота, 24 март 2018 г.
събота, 27 януари 2018 г.
Истанбулска конвенция - управление на рисковете
Мисля си тази сутрин, ако един изкуствен интелект трябваше да вземе решение за Истанбулската конвенция, какво решение би взел?
На пръв поглед изглежда лесно - правиш анализ на всички плюсове и минуси, претегляш ги и взимаш решение според това, което е натежало.
Обаче този метод аз не го наричам "взимане на решение", а "търсене на отговор". Ако може да се реши с екселска таблица, не е решение, а отговор. Питаш ексела (съседа, шефа, жена си) и той ти отговаря. От решение има нужда в ситуациите, в които има параметри, които през цялото време са неизвестни и няма точен отговор.
В такива случаи има много начини, по които може да се подходи, но всички те опират то едно и също нещо, което се нарича "Управление на риска".
Всъщност всеки един човек, чиято работа е да взима решения, не прави нищо друго, освен да управлява рисковете. Дори и ако не знае, че точно това прави.
Някои го правят чрез интуицията си, или както го наричат братушките - gut feeling. Когато натрупаш опит в някаква сфера, интуицията върши доста добра работа. Затова често мениджърите, които са издигнати от средите на колектива, са успешни, въпреки липсата на управленски опит и познания. Понеже сме живяли в тоталитарно общество, веднага усещаме с корема си, когато властта се опитва да регулира сфери, в които няма работа.
Има, обаче, и формални методи за взимане на решения в недетерминирана среда. Моят любим метод е теория на игрите, защото е универсален и може да бъде прилаган (и се прилага реално) за практически всяко решение - от игра на шах до световна война. Не, няма да ви занимавам с нея - много е сложна. Но ще покажа как се използва в практиката.
Във филма "Красив ум", чиито герой Джон Неш получава Нобелова награда за откриването на теорията на игрите, виждаме следния пример за управление на риска:
В бар влизат няколко момичета. Едното е много красиво, другите - по-малко. Всички мъже се насочват към най-красивото. Уморено от всичкото това внимание и поради възможността си да избира, то отказва на всички. Отхвърлените мъже се насочват към следващото момиче. Следващото, обаче, е обидено от това, че го възприемат като резерва и също отказва на всички. Който се е пробвал с красавицата, накрая си тръгва сам.
Но един от мъжете насочва вниманието си още от самото начало към друго момиче, не към най-красивото. Трогнато от полученото внимание и поласкано, че са го избрали пред красавицата, момичето си тръгва от бара с този мъж.
Максимизирането на потенциалната печалба (най-красивото момиче) води до максимизиране и на потенциалната загуба (оставаш сам). Ако стратегията ти не е да максимизираш печалбата в най-добрия случай, а да минимизираш загубата в най-лошия, то загубата ти е само в това, че не си с най-красивото момиче. Обаче не си сам.
Ако приложим логиката към Истанбулската конвенция, то настояването да я подпишем и приемем цялата от-до, води до отказ изобщо да я подписваме. Истината е, че след като ни обвиниха, че сме за насилието и искаме да си бием жените, ние, които имаме възражения към конвенцията, си запушихме ушите за всички аргументи, свързани с насилие и вече не ги слушаме. Като грозното момиче от горния пример сме.
Ако вместо това, привържениците на конвенцията бяха казали "дайте да направим това и това от написаните в нея неща, например 99%", никой нямаше да им откаже. Е, нямаше да си тръгнат с най-красивото момиче и да получат всичко, но щяха да получат най-важното, ако то наистина е било защитата на жените, а не нещо друго. Може би очакват, че с насилие над обществото в крайна сметка ще получат всичко, но това е същото, срещу което се борят - бабаитът в бара може да си тръгне с най-красивото момиче, като просто го хване за косата и го извлачи навън, набивайки по-слабите си конкуренти.
Формалният подход изисква във всеки от възможните сценарии да се изследват възможните ползи, възможните рискове и възможните следващи ходове. Играта на шах не приключва с първия ход, нали?
Нека всеки от нас, който има мнение по темата (все едно какво) да си напише ползите и рисковете в двата случая. Кое е най-хубавото и кое най-лошото, което въобще е възможно да се случи в единия случай и кое е най-хубавото и най-лошото в другия, което е теоретично възможно да се сбъдне, без оглед на шанса (дори шансът да е 1%, то все пак е шанс и трябва да се вземе предвид). Ако ти дам сандвич и ти кажа, че шансът да е отровен е 1%, ще избереш ли ползата да се нахраниш спрямо рискът да умреш, макар шансът да е едва 1%?
След което изиграй и втория ход от партията, като си напишеш как всеки един от тези рискове може да се реши и как всяка от тези ползи може да се постигне и в другия случай. Изкуственият интелект играе шах по този начин и вече е по-добър от естествения, защото не му пречат емоциите. Емоцията ни кара да смятаме, че 1% шанс от беда е малък шанс, особено когато бедата ще е за някой друг. Но ако бедата е голяма и е спрямо теб (смърт), дори 1% започва да ни се вижда неприемлив риск.
Накрая решението не се взима според това къде си успял да намериш възможно най-голямата печалба в първия ход, а къде си намерил решение с възможно най-малка _възможна_ загуба във втория (гугъл: минимаксна стратегия).
Ако се приложи формален, а не емоционален подход, изводът е само един - всички ползи на конвенцията могат да се реализират и без нея, чрез промени в законодателството ни. Докато веднъж приета, нейните рискове не могат да бъдат преодоляни, а настояването, че рискове няма, не помага.
На пръв поглед изглежда лесно - правиш анализ на всички плюсове и минуси, претегляш ги и взимаш решение според това, което е натежало.
Обаче този метод аз не го наричам "взимане на решение", а "търсене на отговор". Ако може да се реши с екселска таблица, не е решение, а отговор. Питаш ексела (съседа, шефа, жена си) и той ти отговаря. От решение има нужда в ситуациите, в които има параметри, които през цялото време са неизвестни и няма точен отговор.
В такива случаи има много начини, по които може да се подходи, но всички те опират то едно и също нещо, което се нарича "Управление на риска".
Всъщност всеки един човек, чиято работа е да взима решения, не прави нищо друго, освен да управлява рисковете. Дори и ако не знае, че точно това прави.
Някои го правят чрез интуицията си, или както го наричат братушките - gut feeling. Когато натрупаш опит в някаква сфера, интуицията върши доста добра работа. Затова често мениджърите, които са издигнати от средите на колектива, са успешни, въпреки липсата на управленски опит и познания. Понеже сме живяли в тоталитарно общество, веднага усещаме с корема си, когато властта се опитва да регулира сфери, в които няма работа.
Има, обаче, и формални методи за взимане на решения в недетерминирана среда. Моят любим метод е теория на игрите, защото е универсален и може да бъде прилаган (и се прилага реално) за практически всяко решение - от игра на шах до световна война. Не, няма да ви занимавам с нея - много е сложна. Но ще покажа как се използва в практиката.
Във филма "Красив ум", чиито герой Джон Неш получава Нобелова награда за откриването на теорията на игрите, виждаме следния пример за управление на риска:
В бар влизат няколко момичета. Едното е много красиво, другите - по-малко. Всички мъже се насочват към най-красивото. Уморено от всичкото това внимание и поради възможността си да избира, то отказва на всички. Отхвърлените мъже се насочват към следващото момиче. Следващото, обаче, е обидено от това, че го възприемат като резерва и също отказва на всички. Който се е пробвал с красавицата, накрая си тръгва сам.
Но един от мъжете насочва вниманието си още от самото начало към друго момиче, не към най-красивото. Трогнато от полученото внимание и поласкано, че са го избрали пред красавицата, момичето си тръгва от бара с този мъж.
Максимизирането на потенциалната печалба (най-красивото момиче) води до максимизиране и на потенциалната загуба (оставаш сам). Ако стратегията ти не е да максимизираш печалбата в най-добрия случай, а да минимизираш загубата в най-лошия, то загубата ти е само в това, че не си с най-красивото момиче. Обаче не си сам.
Ако приложим логиката към Истанбулската конвенция, то настояването да я подпишем и приемем цялата от-до, води до отказ изобщо да я подписваме. Истината е, че след като ни обвиниха, че сме за насилието и искаме да си бием жените, ние, които имаме възражения към конвенцията, си запушихме ушите за всички аргументи, свързани с насилие и вече не ги слушаме. Като грозното момиче от горния пример сме.
Ако вместо това, привържениците на конвенцията бяха казали "дайте да направим това и това от написаните в нея неща, например 99%", никой нямаше да им откаже. Е, нямаше да си тръгнат с най-красивото момиче и да получат всичко, но щяха да получат най-важното, ако то наистина е било защитата на жените, а не нещо друго. Може би очакват, че с насилие над обществото в крайна сметка ще получат всичко, но това е същото, срещу което се борят - бабаитът в бара може да си тръгне с най-красивото момиче, като просто го хване за косата и го извлачи навън, набивайки по-слабите си конкуренти.
Формалният подход изисква във всеки от възможните сценарии да се изследват възможните ползи, възможните рискове и възможните следващи ходове. Играта на шах не приключва с първия ход, нали?
Нека всеки от нас, който има мнение по темата (все едно какво) да си напише ползите и рисковете в двата случая. Кое е най-хубавото и кое най-лошото, което въобще е възможно да се случи в единия случай и кое е най-хубавото и най-лошото в другия, което е теоретично възможно да се сбъдне, без оглед на шанса (дори шансът да е 1%, то все пак е шанс и трябва да се вземе предвид). Ако ти дам сандвич и ти кажа, че шансът да е отровен е 1%, ще избереш ли ползата да се нахраниш спрямо рискът да умреш, макар шансът да е едва 1%?
След което изиграй и втория ход от партията, като си напишеш как всеки един от тези рискове може да се реши и как всяка от тези ползи може да се постигне и в другия случай. Изкуственият интелект играе шах по този начин и вече е по-добър от естествения, защото не му пречат емоциите. Емоцията ни кара да смятаме, че 1% шанс от беда е малък шанс, особено когато бедата ще е за някой друг. Но ако бедата е голяма и е спрямо теб (смърт), дори 1% започва да ни се вижда неприемлив риск.
Накрая решението не се взима според това къде си успял да намериш възможно най-голямата печалба в първия ход, а къде си намерил решение с възможно най-малка _възможна_ загуба във втория (гугъл: минимаксна стратегия).
Ако се приложи формален, а не емоционален подход, изводът е само един - всички ползи на конвенцията могат да се реализират и без нея, чрез промени в законодателството ни. Докато веднъж приета, нейните рискове не могат да бъдат преодоляни, а настояването, че рискове няма, не помага.
Абонамент за:
Публикации (Atom)