събота, 14 декември 2013 г.

Каквато играта - такива и играчите.

Преди мало написах един коментар по повод някакво старо интервю на Костов. Той развива тезата какво бил искал синият избирател (накратко: справедливост, само че описана с много думи). Имаше коментар под статията, че не само синият избирател иска това, а че всички искат справедливост и поради тази причина деленето на "сини" и "други" е контрапродуктивно. Изкуших се да го докажа "научно" :)

Борисов навремето беше избран от хората за да въведе справедливост. Не за да развива икономиката или да създава работни места. Никой никога не е очаквал от него да има дългосрочна стратегия или някаква кой знае колко дълбока визия за каквото и да е. Той трябваше просто да "набие" Батко и Братко и да въдвори справедливост. Но не му се получи. Най-лесно е да удряш противника по болното място, респективно най-лесно е да изпращаш политически послания в областите, в които предишните са се провалили. Но това работи само при т.нар. "двуполюсен модел". В теорията се нарича "zero-sum game", или игра с нулева сума (затворен тип). Това са игрите (ситуациите), в които единият печели от загубата на другия. Но когато играта не е с нулева сума (при липса на връзка между чуждата загуба и твоята печалба), този подход е контрапродуктивен. Ако не можеш да вдигнеш 220 килограма, ти няма да подобриш световния рекорд по вдигане на тежести, дори ако намериш начин да прецакаш останалите състезатели.

Игрите с нулева сума са лесни и предсказуеми. Затова хората инстинктивно се стремят към ситуации, в които всичко е простичко и обяснимо: тези са лошите, а другите добрите; тези са с нас, а другите са противник. На запад или на изток. Про- или контра. Израз на същия стремеж е и желанието да се въведат мажоритарни избори, но да не се отклонявам.

Игрите без нулева сума, обаче, не са за всеки. Трудни са и за разбиране, и за игра, а накрая в повечето случаи дори не можеш да кажеш кой е победил, защото в този род игри често липсва дефиницията за победа. Не е достатъчно играчът да е природно надарен (да има харизма, да е як и т.н.). Нужно е да е подготвен. Нужно е, също така, да играе заради играта, а не заради победата, която така или иначе няма да постигне.

Теорията казва, че ако игра без нулева сума се играе като такава със, тогава всички губят (виж "Дилема на затворника"). В този смисъл, свеждането на политиката до игра с нулева сума, действително е контрапродуктивно. Крайният резултат е, че "всички са маскари".

За да не дразня половината аудитория, ще спомена само мимоходом, че всеки един протест е игра с нулева сума: "те отстъпват = ние печелим".

Каквато играта - такива и играчите.

Оскар Уайлд видял една табелка в бар в Лийдвил, Колорадо по времето на "дивия запад": Не стреляйте по пианиста, той толкова си може.

За съжаление, аз не виждам пианист, който да може повече. Всичките са много добри във воденето на битки за победа (това си знаят, това си пеят), но не виждам никой, който дори с уговорки да мога да приема за способен да играе по-сложна игра. Но проблемът не е в пианистите, а в публиката. Тя иска да избира между черното и бялото, между "Зайченцето бяло" и "Тръгнал кос". Засвири ли някоя соната за пиано и цигулка, става сложно са възприемане, започва да изисква усилия от публиката, затова тя гръмва я цигуларя, я пианиста, я двамата заедно. И на всичкото отгоре вдига плакат: "Ще гръмна и следващия, ако не ми хареса музиката". В крайна сметка никой вече няма желание да свири нещо по-сложно от популярни детски песнички.

За финал сигурно трябва да предложа решение на ситуацията, до която сме се докарали. Но не мога. Знам само, че решението ще е сложно и че в него няма да има думите "победа" и "загуба". И съответно всеки, който се опитва да победи, ще загуби.

Няма коментари:

Публикуване на коментар