Малко разхвърляни мисли, без цел и посока (и аз като правителството)

Това трябваше да е коментар във Фейсбук под статия на д-р Тренчев във в-к Труд. Поради големия обем го прекопирах тук:

"Ние сме тежко несолидарен народ. Хора, които са ярки индивидуалности, но за съжаление и индивидуалисти, които смятат, че сам е по-лесно да се оправиш, отколкото в общност. Това е възможно най-грешната стратегия. Солидарността се възпитава по бавния, еволютивния начин, но от кого? От една църква, пълна с ченгета, или от едно училище, раздирано от противоречия, което е много по-лошо от комунистическото?! Щом аз ви го казвам, правете сметка докъде ми е дошло - от мен да чуете добра дума за комунизъм. Семействата се раздират от безпаричие и скандали, породени предимно от недоимъка и липсата на ценности. Разберете, ние нямаме кауза като общество, нямаме перспектива като общество. Не може каузата за един млад човек да е да има БМВ или за момичето да се напомпа със силикон. Няма попътен вятър за кораб, който не знае закъде е тръгнал."

Тренчев смесва няколко проблема, което му пречи да направи обективен анализ. Големият ни проблем като нация в момента наистина е липсата на посока, или аз бих го казал като липсата на универсална цел. Този рефрен се прокрадваше в последните дни в почти всички анализи - като се почне от атентата в Бургас и се свърши с вота на недоверие. Всеки обвинява някого другиго в липсата на ясна посока.

Това, че всеки обвинява другия, е втори, отделен проблем. Преди около месец участвах в една кръгла маса заедно с Тренчев и там му казах следното, отново в отговор на неговото доста песимистично изложение: българската политическа класа е прекалено ревнива и не е склонна на сътрудничество с никого и за нищо. Ако една идея не е наша, тя бива захвърлена, само и само да не се отчете точка за нейния автор. Няма значение дали е добра, важното е, че не е наша.

А в такава среда как да се появи нова универсална идея, която да даде посока за развитие на нацията? Кой да я даде? Борисов или Цветанов? Някой друг смее ли?

В изминалите 20 години имаше няколко универсални цели: демокрация, стопанска инициатива, Европейски съюз ... С това десните идеи се изчерпаха и техните носители минаха на заден план. Универсалните леви идеи също към момента не са достатъчно значими, за да постигнат национално обединение: екология, социална сигурност и т.н. Надали някой ще си изкриви душата, че от всички универсални цели, останаха само "кафявите" - ред и сигурност. Колкото и да се опитва да се маскира като дясно или като центристко, сегашното управление е натоварено от неговите избиратели само и единствено с очаквания за ред и сигурност, нищо повече. За всичко останало няма съгласие, дори между тях самите.

Пак повтарям - в тази среда как да се зароди нова национална цел и посока? Кой се очаква да бъде нейният носител?

Ако изходим от пирамидата на Маслоу и приемем, че с демокрацията сме си решили основните "физиологични" нужди на обществото (икономическа инициатива = средства за преживяване), съвсем естествено е да се насочим към второто ниво, а именно сигурността. Изчерпвайки темата (без значение дали сме постигнали очакваното), вероятно ще потърсим цел в  третото ниво на пирамидата - нуждата от принадлежност. Из Европа вече се наблюдава засилване на ксенофобските настроения, но ние може да извадим късмет от индивидуализма си, за който говори и Тренчев, и да не отдадем голямо значение на това ниво. Смисълът от затварянето в рамките на нацията не е по-голям от  този на "Културния клуб на великотърновци", намиращ се в центра на София, на площад Славейков. С какво културата на великотърновци е по-различна от тази на пловдивчани или варненци, че да заслужава два етажа скъпа общинска собственост? От години в този "културен клуб" функционира само кръчмата "Болярите". Именно фактът, че клубът е хванал паяжини, а кръчмата сервира повече шопска салата, отколкото болярски кюфтета ме успокоява, че пет пари не даваме за такъв тип национална идентичност.

Следващото ниво е нуждата от уважение. Проблемът ни да формулираме универсална национална цел тук е липсата на себеуважение. Ние не си уважаваме страната (не държавата, страната), как тогава да искаме от другите да я уважават? За какво? В какво сме добри и за какво можем да служим за пример? В Япония правят по-добро българско кисело мляко. Страх ме е, че ако търсим национална цел в това направление, ще заприличаме на македонската автентиквизация (правилно ли го написах?)

Затова предлагам да търсим цел и посока чак в следващият етаж от пирамидата на потребностите, а именно познавателни и естетически потребности, самоусъвършенстване. Дайте да си подредим къщичката, да си пометем дворчето, да си приберем обувките от стълбищната площадка. Това на всичкото отгоре трябва да ни допадне и като дейност, защото е индивидуална - всеки сам трябва да си прибере своите собствени кокошки в своя собствен курник.

Вчера гледах репортаж в новините за няакъв селски кмет, който щял да глобява съселяните си, ако пият бира на улицата. А съселяните се възмущаваха, че на тях им било приятно да седнат на тротоара и да пият със съседите си. Абе и на мен ми е приятно да правя разни неща на тротоара, ама колкото и да ми се иска, стискам и чакам да стигна до тоалетната.

Или с други думи - да си гледаме работата и да го правим добре. Да се самоцивилизоваме. Това е единственото, което можем да правим като нация от тук нататък. Нямаме нужда от друга цел, която да възложим на поредния политик да следва вместо нас, а ние да го гледаме като участник в ТВ-състезание и да дюдюкаме или ръкопляскаме.

Митко