Техните срещи с Желю

С Желю Желев бяхме семейни приятели, затова няма да се включа в общия хор "моите срещи с Желю". Обаче има две куриозни случки около него, за които често се срещам.

Желю и баща ми бяха близки. Семействата често си гостуваха. Звънят един ден от президентството вкъщи и търсят майка ми. Баща ми - добре, ама да търсят майка ми е необичайно. Обажда се тя, а отсреща я питат "тук един господин твърди, че ви е баща"...

Оказва се, че дядо ми Митко, лека му пръст, решил, че трябва по някаква причина да говори с Президента. Принципно нищо не му пречи да говори с него на вилата, когато гойде на гости (за това по-нататък) или вкъщи на някое по-голямо събиране, но дядото решил, че няма да занимава семейството с неговите си дела и ще се оправи сам. Пък и вкъщи е Желю, а в Президентсвото е Президент, а той искал да говори по президентски дела (вече съм забравил за какво, но не беше нещо лично - май за някакъв паметник).

Мотивите на дядото са едно на ръка и не са чак толкова интересни. Интересното е, че без да казва на никого, на общо основание отишъл в президентството, неясно как се преборил с охраната и с бюрокрацията, но никой не успял да го спре и той се озовал в кабинета на Желев. Говорил с него, а чак след като си свършил работата, казал кой е, съответно чак тогава ни се обаждат за потвърждене.

Споменах за вилата в Горна Диканя. Тя по-късно стана известна покрай борбата на баща ми със съседната чалга-кръчма, но по онова време все още не бяхме построили двуметровата бетонна ограда, а хората все още бяха нормални и никой не им пречеше свободно да влизат в двора, стига да искат. Един ден Желю е на гости, а охраната пази на улицата пред символичната (тогава) ограда. По едно време настава суматоха и охраната явно осуетява нещо. Това не е съвсем обичайно, затова проявяваме любопитство.

Оказва се, че местен "гражданин", както си бил в гората за дърва, на връщане видял, че Желю е у нас и решил да влезне да го пита нещо. Вероятно нямаше да има проблем, ако се беше сетил преди това да остави брадвата.

За Шарли и циганите

В момента пространството е удавено в коментари по повод "европейския 11-ти септември" в Париж. На мен ми се иска да обърна внимание върху най-малкото общо кратно на този проблем и на един нашенски, значително по-миролюбив, но в своята сърцевина абсолютно същия.

Става дума за конфликта между християнството и исляма сравнен с конфликта между българите и циганите (нали не сме забравили, че съвсем скоро отказахме да им пращаме линейки).

И в двата случая има очевиден проблем. Не можем да си затваряме очите за проблемите, които циганите създават, нито можем да игнорираме факта, че тероризмът като цяло е плод на религиозен (разбирай - ислямски) фундаментализъм.

Обаче и в двата случая не само е вярно, но е и изключително важно да не забравяме да не генерализираме. Да, тероризмът е мотивиран от религиозни подбуди, но не, мюсюлманите не могат да бъдат обвинявани за това. Да, битовата престъпност я дължим основно на циганите, но не, циганите не бива да бъдат смятани априори за престъпници. Да, имаме проблеми и с едните и с другите, но не, не трябва да им отмъщаваме "на едро". Ние трябва да продължим да се държим с мюсюлманите и с циганите като с добри съседи и да изискваме от тях да правят същото. Ако не го правят, трябва да продължаваме да го изискваме, но ние трябва да продължаваме да сме добрите съседи.

И тук стигам до нещо много важно. Не сме ние тези, които ще ги променим. Ние, християните, няма да можем да се справим с ислямския фундаментализъм. От известно време чувам Ердоган да натъртва, че Европа трябва да се справи с нарастващия анти-ислямизъм. Нищо подобно. Ердоган (разбирай - средностатистическия мюсюлманин) трябва да се справи с нарастващия в Европа антиислямизъм, защото това не е наш проблем, а техен. Както и циганите са тези, които трябва да се справят с латентния расизъм на българите, защото не сме ние виновни, че има за какво да се притесняваме.

Затова имамите да бъдат така добри да не ни занимават в момента с проповеди и обяснения как мюсюлманите са мирни хора. Ние това си го знаем. Всеки от нас има познати мюсюлмани, за които в повечето случаи дори не знае, че са такива, тъй като с нищо не са по-различни. Имамите трябва да се фокусират върху собствените си "различни". Наличието на фундаменталисти в някаква деноминация е проблем на деноминацията, а не на всички останали. Тя този проблем трябва да си го реши сама, защото ние можем да го решим само с някакъв вид насилие. Дали това насилие ще бъде подпалване на арабски ресторанти във Франция или рестрикции върху емиграцията няма значение - ще е все някакъв вид насилие. С добро могат да се оправят само те, помежду си. И ако не могат или не искат, не трябва да се изненадват от последиците. Защото всички сме Шарли, ама и на всички започва да ни омръзва да бъдем Шарли.