Как България ме спаси в Москва

Мисля, че беше 1985-та или 86-та година. Бях най-малкия (15 г.) в състава на българския отбор по информатика, изпратен на лагершкола в Москва. Там се оказахме по-подготвени от преподавателите, затова ни освободиха от занятия, дадоха ни автобус и шофьор и ни казаха да се явим пак след 15 дни за заминаване към България, а дотогава да правим каквото ни е кеф.

Тогава частно лице можеше да изнася в чужбина максимум равностойността на 30 лв в съответната валута. С 30 лв няма как да изкарам 2 седмици в Москва, затова аз предвидливо изнесох няколко коняка "Плиска" и два чифта маратонки "Ромика".

Та историята започва след като пред ГУМ съм продал коняците и единия чифт маратонки (другият ми е на краката). Не без основание се чувствам като най-богатия човек в Москва, защото по време на сухия режим с няколкото бутилки съм изкарал около средна заплата и половина. Подпрял съм се на фасадата на ГУМ почти срещу мавзолея (разбирай - в центъра на центъра на познатия свят) и чакам колегите.

Към мен се приближава някакъв тип с вид на вълка от Ну Погоди, ама на живо. Бръсната глава, моряшка фланелка, фас "Беломор канал" (без филтър) в устата и т.н. Говори ми нещо, но не го разбирам. Не защото чак толкова не знам руски, а защото така си говори. Обяснявам му, доколкото мога, че не го разбирам. Човекът положи усилия да говори по-членоразделно и разбрах, че ми иска якето. И съвсем нямаше предвид търговия.

Якето беше модерно за онова време, на Студио В2 (това май още съществува). Отличаваше се от соца наоколо. Идеята да му го дам не ми хареса и макар този път да го разбрах кристално, продължавам да настоявам, че нищо не разбирам. Още повече, че в якето са и парите от "оборота". Онзи схвана, че не съм руснак и взе да ме разпитва.

- От къде си?
- От България
- А, България! Познаваш ли Стефан от Варна?
- Не

Тук последва някакъв разказ за Стефан от Варна, който много-много не разбрах, но човекът се развесели, настроението му се оправи, взе да прилича повече на заека, отколкото на вълка. Не знам дали заедно са били в затвора с този Стефан или по някаква друга причина си бяха омешали фланелките, но явно му върнах някакви незабравими и много топли спомени.


- Виж - казва - щом си от България, няма да ти взимам якето. Иначе щях да ти взема и маратонките, а вероятно и панталона (и той на В2).

Това е първият и май последният случай, в който съм бил толкова благодарен, че съм българин. Българската държава чрез някой си Стефан от Варна успя да ме защити както никога друг път не е успявала.