С мигранти или без - анализ на риска

Преди няколко дни описах принципа на разумното съмнение, който показва защо когато залогът е голям, степента на риск всъщност няма значение. Ако от сто сандвича в един кашон е отровен само един, но не знаеш кой е той, по-добре не яж сандвичи от този кашон, отколкото да поемеш 1% риск да умреш.

Тъй-като го разказвах в контекста на миграционната криза, коментарите ме наведоха на мисълта, че хората са възприели само първия слой - че ако от 100 бежанци има един престъпник, по-добре да не се приема нито един.

Принципа на разумното съмнение ни най-малко не означава това.

Неговият смисъл е, че ако има дори 1% шанс от негативно развитие на събитията, примерно дори 1% шанс да се наложи да променим начина си на живот, за да се съобразяваме с изискванията на чужда и несъвместима култура, по-добре да не поемаме риска. Примерно ако има дори 1% шанс на някаква територия на страната, дори само в един квартал на София, жените и дъщерите ни да не се чувстват свободни да идат до магазина без забрадка, значи не трябва да поемаме този риск.

Отговорите на това притеснение обикновено са в стил "спокойно, нищо такова няма да се случи". Но въпросът какви са гаранциите, че няма да се случи, остава без отговор. Да, може би шансът (рискът) не е твърде голям и аз не мога да твърдя, че това ще се случи със 100% сигурност. Може би шансът да се случи е само 1%, но според гореописания принцип, когато залогът е голям, 1% риск е голям риск.

За да не продължава безкрайно дълго този flame war, реших да формализирам разсъжденията за риска, за да може всеки сам да си разгледа след това вариантите и сам да прецени, спазвайки същата логика, а именно - изследване на случаите, в които хипотезата не се е сбъднала и не сме се оказали прави в очакванията си.

Имаме две противоречащи си политики. Ще нарека едната консервативна, а другата - либерална. Консервативната смята, че не трябва да се приемат неподбрани от никого и по никакви критерии имигранти, докато либералната смята, че трябва да приемем желаещите да се установят тук, със съответните аргументи.

Преди да направя анализ на риска на двете политики, трябва дебело да подчертая, че консервативната политика не разглежда въобще помощта, която трябва да се оказва на хора в беда, докато либералната често обърква двете понятия - "прием на имигранти" с "помощ за бежанци". Нека разделим двете неща още в самото начало, за да не си объркваме понятията и логиката - който е в беда, има нужда от помощ и може да го докаже, трябва да получи помощ във вида и обема, в който е бедата му. Бедата, обаче, не може да е причина за окончателна и безвъзвратна смяна на местоживеенето. На човек, останал без къща заради бомбардировки, можеш да му помогнеш, като го настаниш временно, а най-голямата помощ е след това да му построиш нова хубава къща на мястото, на което му е била старата.

Когато някое село бъде залято от наводнение или пострада от земетресение, ние не преместваме жителите му в друго село, а им помагаме да си възстановят тяхното, нали? Може да ги преместим временно, докато се отстранят щетите и се вземат превантивни мерки, но винаги се стараем да върнем хората по домовете им и да ги защитим там, а не да ги преместим на място без земетресения и наводнения.

Та да се върнем на анализа на риска.

Когато се разглежда някакво възможно решение, хората обикновено се съсредоточават само в анализ на варианта "какво ще се случи, ако хипотезата се окаже вярна" и влагат всичките си усилия в доказване на правилността на хипотезата. Този подход, обаче, е принципно грешен. Хипотезите не винаги се оказват правилни, затова винаги трябва да се разглежда и план Б - какво се случва, ако се окаже, че сме сгрешили. Ако хипотезата се окаже вярна, това обикновено ни води до постигане на целта, или в най-общия случай - до максималната възможна печалба (max gain). Супер, всички са доволни. Но ако хипотезата се окаже грешна, в резултат на взетото решение ще сме претърпяли някакви загуби. При анализа на риска се взема предвид максималната възможна такава загуба (max loss). Ако разработваме някакъв бизнес, максималната печалба е случая, в който сме продали всички продукти, които успваме да произведем (фабриката ни е натоварена на 100% и повече не може). Това е хубавият случай. Бизнесмените винаги разглеждат и другия случай, но често от неопитните предприемачи се допуска грешката, че максималната загуба в този случай са инвестициите, които сме направили. Това не е вярно - максималната загуба са тези инвестици плюс пропуснатата печалба, ако ги бяхме вложили в нещо друго (в друг бизнес, в банка, в обучение и т.н.). Защото изборът ни не е бил "да правим бизнес - да или не", а "какво да направим с тези пари и с нашето свободно време - този бизнес ли, онзи ли или нещо друго". Ние никога не избираме между един вариант и "нищо", а между няколко варианта. Хипотезата "оставяме всичко както си е в момента" също е вариант, който също избираме съвсем съзнателно (макар да се самозаблуждаваме, че това не е наш избор, а "такива са били обстоятелствата" - но това е друга тема).

Та значи имаме избор между два варианта - консервативен и либерален. Да разгледаме максималната печалба и максималната загуба в двата случая.

Максималната печалба на либералния подход е доставянето на работна ръка. В застаряваща Европа (а дори и в България) нямаме друг избор, освен да попълваме оредяващите редици на работещите чрез внос на работещи. Ако не го направим, само след 20-тина година няма да има кой да внася осигуровките за пенсиите на днешните 45-годишни. Аз съм склонен да се съглася с анализите, които казват, че просто нямаме друг избор и трябва да "внасяме" работна ръка. Формално имаме голяма безработица, но само формално. Тази безработица (знаем я каква е и къде е) няма да излекува нашите болни и няма да обучи нашите деца, когато имаме недостиг на лекари и учители. Няма да напълни и офисите с програмисти или инженери.

Максималната загуба, обаче, е промяната на светския ни начин на живот. Тук няма да се впускам в доказване на това твърдение - всеки може да прочете достатъчно анализи, които показват, че не е възможно интегриране на мюсюлманските имигранти (да не се бъркат с българските или турските мюсюлмани - общо с тях е само името). Те ще живеят в изолирани мюсюлмански общности по техните си правила в техните "ивици Газа", в които няма да можем да влизаме. В по-лошия случай с техните порядки ще трябва да се съобразяваме и в зони извън "ивиците". Примери за подобен тип "съобразяване" или по-точно "несъобразяване" вече има много - не е тук мястото да бъдат изреждани. Тук правим само анализ на ситуацията "какво ще стане, ако хипотезата, че мюсюлманите ще се интегрират, се окаже невярна", а не се занимаваме с доказателството на хипотезите. Доказването или оборването на хипотезите променя само степента на риск - къде в скалата от 0 до 100% е този риск. Тук се занимавам с последиците "ако се случи лошото", а не със спор ще се случи ли или няма да се случи. Нека стискаме палци да не се случва, но това вече е разгледано по-горе в "максимална печалба", сега разглеждаме "максимална загуба".

Само ще отворя една скоба, че успокоението за малкия процент неинтегрируеми мюсюлмани на фона на 500-милионна Европа, не издържа проверката на времето. Това твърдение щеше да е вярно, ако имигрантите се заселваха равноразпределено по цялата територия на Европа и ако във всяко село се падаше по едно мюсюлманско семейство. Тогава наистина нямаше да има острови с чужда култура. Но когато 10 000 души се съберат да живеят в района около Женския пазар, това си става тяхна територия, дори ако процентно не са кой знае каква част от жителите на София, хеле пък на България.




Да разгледаме сега консервативния подход. Неговата цел е да не допусне промяната в начина на живот и съответно като "максимална печалба" трябва да приемем точно това - светска Европа продължава да живее по своя светски начин. Родителите продължават да бъдат единствените, които могат да кажат с какви дрехи ще ходи тяхната дъщеря на училище - къси или дълги, както и с какъв бански ще се къпе в обществения басейн - от две части, цял или от главата до петите. А като порастне и започне сама да взима решения - може и без бански, нейна си работа. Жените продължават да могат да излизат сами, да се срещат с мъже в заведения, в които се консумира алкохол и после да се прибират с тях, ако искат. Или да не се прибират, ако не искат. Накратко, max gain в случая е "оставяме всичко както си е в момента", за което вече споменах, че принципно е също толкова съзнателно решение, колкото всяко друго.

Максималната загуба в този случай е загубата на работна ръка и от там на перспективи за развитието на икономиката. Тъй-като никой не отказва да се помогне на хората в беда по адекватен на бедата начин, няма друга загуба, освен обезлюдяването и лошото съотношение работещи към пенсионери.


До тук знаем какво ще се случи в добрия и какво - в лошия случай на двата подхода. Нека сега като добри шахматисти анализираме какви биха били нашите следващи ходове в лошите случаи. В добрите е ясно - всичко е цветя и рози. За анализа на риска и съотвено за вземането на решение са интересни лошите - когато въпреки нашето добро желание, сме се сблъскали със загуби. Ако не трябваше да оценяваме загубите, всички щяхме да сме милиардери (ако не в резултат на бизнес, то поне чрез залагане в казиното), но животът е такъв, че винаги има риск да загубиш, при това този риск обичайно е по-голям.

В лошия случай на либералния подход (когато не се сбъдне неговото обещание, че нищо фатално няма да се случи) ще трябва да защитаваме начина си на живот с някаква форма на насилие. Дали това ще е пасивна охрана на "границата" между двете територии като в алжирските гета във Франция, дали ще е някаква форма на сегрегация, за да не се срещат двете култури (колко от вас биха живяли доброволно във Филиповци?), дали ще са сблъсъци с полицията, дали ще е експулсиране на хора - няма значение. Не съществува връщане назад и поправяне на грешката по мирен път (ако се окаже грешка - нали не сме забравили, че не спорим може ли или не може, а "какво ще стане, ако"). Никой няма да каже "добре, не се разбираме, затова ние си тръгваме" или "добре, не се разбираме, затова ние повече няма да спазваме нашите ценности, ще спазваме вашите".

В лошия случай на консервативния подход ще трябва ... ами да подходим либерално и да си внесем работна ръка. Само че този път по наш избор. Кой е казал, че тази работна ръка трябва непременно да е от район с военни действия, да е била изгонена насила и да е без образование? Защо трябва да подбираме точно от тази група хора, в която висше образование имат едва 2%, а цели 26% нямат НИКАКВО образование (дори първи клас)? Не може ли да се поканят имигранти от цял свят, но при предварително подготвени критерии? Очевидно може и най-вероятно ще се направи.

В крайна сметка формалният анализ, колкото и да противоречи на разбиранията ни, води до следния извод:

Консервативният подход има максимална загуба, практически равна с максималната печалба на либералния подход, просто защото при него няма нативна загуба. Има само пропусната полза, която, обаче, може да бъде компенсирана на втората стъпка, при това по по-добър начин. Подбраните имигранти ще са по-добри работници, дори само заради това, че сами са взели решението да бъдат такива, а не са принудени от обстоятелствата. А ако са положили усилия да бъдат приети (примерно с полагане на тест за знание на език и история), тогава със сигурност ще са по-добри работници и граждани - всеки цени повече онова, което е постигнал с усилие, отколкото онова, което му е било дадено ей-така, на квотен принцип.

Обратно - либералният подход има максимална печалба, равна на максималната загуба на консервативния, но за сметка на това има максимална загуба, която практически не може да се поправи.

Решението, ако трябва да е прагматично, а не политическо, се налага от самосебе си. Аз, разибра се, не си правя илюзиите, че ще бъде такова.