Стоя пред входа на един супермаркет и чакам. До мен се приближава мъж на видима възраст около 40 години. Не прилича на клошар, по-скоро на общ работник, В ръка държи полупрозрачно пликче с един хляб и още нещо.
- Извинете - казва той - бихте ли ми дали един лев да си купя [не помня какво].
- Нямам - отговарям.
Не давам пари на просяци. Друг път ще обясня защо, но и на него не му обяснявам - нямам и толкова.
- Прав сте - отговаря той - парите не се дават ей-така, те трябва да се изработят.
Спира да настоява, застава до мен на площадката пред вратата и явно ще чака да мине някой друг, от когото да поиска левче. Междувременно ми разказва, че той всъщност не е безработен - работи в някаква фирма, но заплатата му е [не помня колко], а и не му я плащат цялата и навреме. Днес, например, му били дали само половината надница, а той бил искал да се прибере вкъщи с нещо повече от хляб и каквото там си беше сложил в пликчето.
Така и така трябва да чакам, та следващите 15-тина минути преминават в банален разговор за проблемите на работническата класа. Как шефът се вози в скъпата кола, но когато фирмата има затруднения, първи го отнасят работниците - ей такива работи. Магазинът е квартален, не е от скъпа верига, повечето посетители през това време са баби или майки с деца, така че други кандидати за "може ли едно левче" няма. Моята среща закъсня малко и имахме време да си поговорим, или по-точно - да го послушам с елементи на разсъждение. Все едно се возя в такси, ама на едно място и с представител на друга социална група.
Накрая срещата ми дойде и преди да тръгна към паркинга подавам на човека левчето, което през цялото време стискам в джоба (остана ми от количката).
- Изработих ли си го?
- Да - казвам - Приятна вечер.
събота, 26 декември 2015 г.
четвъртък, 5 ноември 2015 г.
Ходи ли в полицията?
Тези дни видях много хубав виц по повод протестите на полицаите:
- Откраднаха ми колата.
- В полицията ходи ли?
- Ходих. Не са те.
Няма да се включвам в общия хор и да обяснявам как ефективността на полицията е близка до нула. Напротив - ще обясня как всъщност е отрицателна, но затова ще стане дума малко по-късно. Първо ще разкажа как си започнахме бизнеса преди много-много години.
Не знам дали знаете, но частният бизнес формално беше разрешен у нас дори по времето на социализма. Обаче само формално. Още преди Указ 56 имаше два начина за юридически легален начин да извършваш някаква икономическа дейност - като профсъюз или като кооперация. Разбира се, нещата бяха така овъртяни, че реално нямаше как да стане, но законите го позволяваха. Още в първите няколко месеца след промените, примката около кооперациите беше разхлабена, като отпадна задължението им да членуват в Централния кооперативен съюз (за Централна кооперативна банка, в която бяха завлечени парите и имуществото на кооперациите, ще говорим друг път).
С още 6 състуденти учредихме студентска кооперация с уставен капитал от 14 лева. Трябва да е било пролетта на 1990-та година. Имахме проблем с откриването на банкова сметка - в правилника на ДСК пишеше "частни лица наляво - социалистически предприятия надясно". Ние не бяхме социалистическо предприятие, но и частно лице не бяхме, затова след известни разправии, в които доказвахме че кооперацията е юридическо лице, а не са седем частни лица, и след като показахме, че имаме дори печат, сметката ни беше готова.
По онова време социалистическите предприятия работеха с банките чрез платежни искания, не с платежни нареждания. Взимаш стоката от завода и разписваш фактурата, заводът после носи фактурата в банката за доказателство, а банката пуска платежно искане към твоята сметка, за да ти вземе парите и да ги даде на завода. В нашата сметка нямаше пукнат лев, но понеже банките бяха изключително бавни, пускането на платежно искане можеше да отнеме цяла седмица. През това време ние вече сме продали стоката и сме внесли парите. Един вид, бяхме косвено кредитирани от социалистическите предприятия, чиято продукция пласирахме. Няма завод в софийското поле, чиято стока да не сме взимали без да му я платим предварително. Но като честни мошеници, не сме завлякли никого дори със стотинка. Парите за всяка една фактура са били в сметката преди банката да си ги поиска. Много хора тогава съвсем целенасочено, дори със съдействие "от високо" източиха предприятията и завлякоха милиони, но на нас ни беше достатъчно да използваме дупката в системата като форма на безлихвен овърдрафт.
След около година тази система беше прекратена, защото тя се крепеше на честна дума, а вероятно само нашата дума е била такава. Не бяхме забогатяли достатъчно, за да можем с джобни пари да финансираме оборота, така че се задаваше проблем.
И тогава се случи нещо, което сигурно няма да го повярвате, защото никой от нас в днешно време няма да иска да го направи.
Офисът ни беше в апартамент на ъгъла на Граф Игнатиев и Раковска, а хазяйката (която тъкмо го беше наследила от починал роднина) работеше в банка на ниска позиция - обслужваше клиенти и им водеше сметките. Беше ни привлякла и нас за клиент. Всяко едно плащане към и от кооперацията минаваше през нея, така че тя знаеше състоянието ни по-добре дори от нас самите. Та тя вероятно е преценила, че може да ни се има доверие, затова предложи да си ипотекира апартамента и да ни даде парите за оборотни, а в замяна ние да й купим една Шкода 120. Та момичето ипотекира собствения си апартамент, даде ни парите в кеш, а ние й купихме колата. С течение на времето върнахме кредита и освободихме ипотеката. Момичето пое риска да си подари апартамента на напълно непознати хора, с които я е събрала обява за офис под наем. В замяна се сдоби с кола. Ние пък се сдобихме с доверие от страна на банката.
По това време вече се занимавахме с внос. Ако сте имали портативен телевизор "Юность", аз съм ви го продал. Появи се изгодна сделка за внос на един ТИР видеокасетофони от Дубай, но ние пак нямахме толкова пари по джобовете, а и нямахме повече *не*познати хора, които да са склонни да си ипотекират имуществото в наша полза. Банката, обаче, се съгласи да приеме за обезпечение самите видеокасетофони. Отпуснаха ни акредитив, тирът пристигна и го разтоварихме в едно помещение в офиса. Банката запечата помещението, а кредитния инспектор идваше през два-три дни да го отваря, за да си освободим някаква бройка видеа според фактурите, която сме издали. Банката пък автоматично си прибираше парите по фактурите.
До тук - добре. Работим си и сме доволни, че банката ни има доверие. Единствено лист хартия с два печата ни дели от имуществото, което е обезпечение самО за себе си, но ние не пипаме без кредитния инспектор. Докато един ден не намираме помещението празно. Няма печати, няма врати, няма видеокасетофони. Полицията, разбира се, нищо не може да направи.
Един тир с видеа са много пари, затова си сядаме на задниците и сами намираме следите им. Отиваме в полицията и им казваме, че така и така, намерили сме къде се продават нашите видеа. Те отиват на посоченото от нас място, задържат някъв циганин заедно с едно от нашите видеа, което съвпада с описа на серийните номера. След един час циганинът е пуснат на свобода и спокойствие, а видеото до ден днешен стои в районното на Люлин, за да си го гледат, уж като "веществено доказателство".
Та затова казвам, че ефективността на полицията не е нулева, а отрицателна. Ако не ги бяхме потърсили, щяхме най-малкото да си върнем една бройка, а най-вероятно и останалите. Ние нямаше да сме толова дружелюбни спрямо лицето и нямаше да се задоволим с отговора "не знам откъде го имам това видео". Но както може да се очаква, след като човекът беше пуснат, всичко потъна.
Ние си върнахме кредита в срок. Момичето сега е шеф на клона на банката, която вече е част от Булбанк. Нейният пряк началник Александър Личев, който ни разписваше документите и който идваше да отключва склада и да слага печатите, по-късно стана изпълнителен директор на Общинска банка, а сега е шеф на ОЗК (Общинска Застрахователна Компания).
- Откраднаха ми колата.
- В полицията ходи ли?
- Ходих. Не са те.
Няма да се включвам в общия хор и да обяснявам как ефективността на полицията е близка до нула. Напротив - ще обясня как всъщност е отрицателна, но затова ще стане дума малко по-късно. Първо ще разкажа как си започнахме бизнеса преди много-много години.
Не знам дали знаете, но частният бизнес формално беше разрешен у нас дори по времето на социализма. Обаче само формално. Още преди Указ 56 имаше два начина за юридически легален начин да извършваш някаква икономическа дейност - като профсъюз или като кооперация. Разбира се, нещата бяха така овъртяни, че реално нямаше как да стане, но законите го позволяваха. Още в първите няколко месеца след промените, примката около кооперациите беше разхлабена, като отпадна задължението им да членуват в Централния кооперативен съюз (за Централна кооперативна банка, в която бяха завлечени парите и имуществото на кооперациите, ще говорим друг път).
С още 6 състуденти учредихме студентска кооперация с уставен капитал от 14 лева. Трябва да е било пролетта на 1990-та година. Имахме проблем с откриването на банкова сметка - в правилника на ДСК пишеше "частни лица наляво - социалистически предприятия надясно". Ние не бяхме социалистическо предприятие, но и частно лице не бяхме, затова след известни разправии, в които доказвахме че кооперацията е юридическо лице, а не са седем частни лица, и след като показахме, че имаме дори печат, сметката ни беше готова.
По онова време социалистическите предприятия работеха с банките чрез платежни искания, не с платежни нареждания. Взимаш стоката от завода и разписваш фактурата, заводът после носи фактурата в банката за доказателство, а банката пуска платежно искане към твоята сметка, за да ти вземе парите и да ги даде на завода. В нашата сметка нямаше пукнат лев, но понеже банките бяха изключително бавни, пускането на платежно искане можеше да отнеме цяла седмица. През това време ние вече сме продали стоката и сме внесли парите. Един вид, бяхме косвено кредитирани от социалистическите предприятия, чиято продукция пласирахме. Няма завод в софийското поле, чиято стока да не сме взимали без да му я платим предварително. Но като честни мошеници, не сме завлякли никого дори със стотинка. Парите за всяка една фактура са били в сметката преди банката да си ги поиска. Много хора тогава съвсем целенасочено, дори със съдействие "от високо" източиха предприятията и завлякоха милиони, но на нас ни беше достатъчно да използваме дупката в системата като форма на безлихвен овърдрафт.
След около година тази система беше прекратена, защото тя се крепеше на честна дума, а вероятно само нашата дума е била такава. Не бяхме забогатяли достатъчно, за да можем с джобни пари да финансираме оборота, така че се задаваше проблем.
И тогава се случи нещо, което сигурно няма да го повярвате, защото никой от нас в днешно време няма да иска да го направи.
Офисът ни беше в апартамент на ъгъла на Граф Игнатиев и Раковска, а хазяйката (която тъкмо го беше наследила от починал роднина) работеше в банка на ниска позиция - обслужваше клиенти и им водеше сметките. Беше ни привлякла и нас за клиент. Всяко едно плащане към и от кооперацията минаваше през нея, така че тя знаеше състоянието ни по-добре дори от нас самите. Та тя вероятно е преценила, че може да ни се има доверие, затова предложи да си ипотекира апартамента и да ни даде парите за оборотни, а в замяна ние да й купим една Шкода 120. Та момичето ипотекира собствения си апартамент, даде ни парите в кеш, а ние й купихме колата. С течение на времето върнахме кредита и освободихме ипотеката. Момичето пое риска да си подари апартамента на напълно непознати хора, с които я е събрала обява за офис под наем. В замяна се сдоби с кола. Ние пък се сдобихме с доверие от страна на банката.
По това време вече се занимавахме с внос. Ако сте имали портативен телевизор "Юность", аз съм ви го продал. Появи се изгодна сделка за внос на един ТИР видеокасетофони от Дубай, но ние пак нямахме толкова пари по джобовете, а и нямахме повече *не*познати хора, които да са склонни да си ипотекират имуществото в наша полза. Банката, обаче, се съгласи да приеме за обезпечение самите видеокасетофони. Отпуснаха ни акредитив, тирът пристигна и го разтоварихме в едно помещение в офиса. Банката запечата помещението, а кредитния инспектор идваше през два-три дни да го отваря, за да си освободим някаква бройка видеа според фактурите, която сме издали. Банката пък автоматично си прибираше парите по фактурите.
До тук - добре. Работим си и сме доволни, че банката ни има доверие. Единствено лист хартия с два печата ни дели от имуществото, което е обезпечение самО за себе си, но ние не пипаме без кредитния инспектор. Докато един ден не намираме помещението празно. Няма печати, няма врати, няма видеокасетофони. Полицията, разбира се, нищо не може да направи.
Един тир с видеа са много пари, затова си сядаме на задниците и сами намираме следите им. Отиваме в полицията и им казваме, че така и така, намерили сме къде се продават нашите видеа. Те отиват на посоченото от нас място, задържат някъв циганин заедно с едно от нашите видеа, което съвпада с описа на серийните номера. След един час циганинът е пуснат на свобода и спокойствие, а видеото до ден днешен стои в районното на Люлин, за да си го гледат, уж като "веществено доказателство".
Та затова казвам, че ефективността на полицията не е нулева, а отрицателна. Ако не ги бяхме потърсили, щяхме най-малкото да си върнем една бройка, а най-вероятно и останалите. Ние нямаше да сме толова дружелюбни спрямо лицето и нямаше да се задоволим с отговора "не знам откъде го имам това видео". Но както може да се очаква, след като човекът беше пуснат, всичко потъна.
Ние си върнахме кредита в срок. Момичето сега е шеф на клона на банката, която вече е част от Булбанк. Нейният пряк началник Александър Личев, който ни разписваше документите и който идваше да отключва склада и да слага печатите, по-късно стана изпълнителен директор на Общинска банка, а сега е шеф на ОЗК (Общинска Застрахователна Компания).
понеделник, 2 ноември 2015 г.
Ден на народните будители
Я да ви разкажа една случка, свързана с днешния ден на народните будители.
Някъде в началото на 90-те години беше първото му честване. Мисля, че беше през 90-та или 91-ва, преди още официално да бъде приет за празник. От "Мати Болгария" ни бяха поканили (Федерацията на независимите студентски дружества, ФНСД) за съорганизатор на съответното мероприятие в зала Универсиада. Не помня какво съм правил и аз на сцената, но помня, че снимах нещо с камерата, не гледах къде вървя и буквално паднах в оркестъра. Но не това искам да разкажа.
След събитието цялата група студенти отидохме на купон в квартирата на едно момиче, чието име за съжаление съм забравил, или по-точно - забравил съм коя е била тя. Купона продължи неизвестно колко, но по някое време всички бяхме налягали да спим, кой където завари. Аз се бях оказал в леглото на домакинката, но не е това, което си мислите. Просто там бях откъртил, а и в стаята имаше още няколко човека, така че не си мислете нищо. Обаче и това не е онова, което искам да разкажа.
Много по-късно, може би 10 години по-късно. Офисът ни е голяма зала, тип open space, с 15-тина бюра. Цари обичайната суматоха - някой говори по телефона, друг си човърка компютъра, в залата има и двама-трима клиенти. Колегата Вени Марковски си говори с клиентка, седнала пред неговото бюро. Аз съм му зад гърба и не виждам ситуацията, само чувам какво си говорят. Решавам, че трябва да се включа в разговора, ставам и се приближавам.
В този момент жената се сепва, спира да говори, поглежда ме и на висок глас, ясно и изразително казва:
- А! Ние сме спали заедно!
В офиса все едно е натисната паузата. Всички - и служители, и посетители - са замръзнали в позата, в която ги е хванала тази информация. А и такава тишина в центъра на София не е имало нито преди, нито след това. Вероятно и аз съм замръзнал, защото не познавам тази жена, а такива неща все пак помня.
Тя се усеща, че ненадейно е фокусирала твърде много внимание, а вероятно и аз съм я гледал странно, защото веднага се заоправдава:
- Ама не, не исках това да кажа, само сме били в едно легло...
Това не се отрази на тишината по никакъв начин, напротив. Всички окончателно се съсредоточиха, за да разберат продължението на историята.
Оказа се, че това е момичето, в чиято квартира съм пренощувал след първото честване на Деня на народните будители. За съжаление аз много трудно помня имена, така че нейното пак не го запомних. Ако чете тези редове, да ме извини за слабата памет ...
Някъде в началото на 90-те години беше първото му честване. Мисля, че беше през 90-та или 91-ва, преди още официално да бъде приет за празник. От "Мати Болгария" ни бяха поканили (Федерацията на независимите студентски дружества, ФНСД) за съорганизатор на съответното мероприятие в зала Универсиада. Не помня какво съм правил и аз на сцената, но помня, че снимах нещо с камерата, не гледах къде вървя и буквално паднах в оркестъра. Но не това искам да разкажа.
След събитието цялата група студенти отидохме на купон в квартирата на едно момиче, чието име за съжаление съм забравил, или по-точно - забравил съм коя е била тя. Купона продължи неизвестно колко, но по някое време всички бяхме налягали да спим, кой където завари. Аз се бях оказал в леглото на домакинката, но не е това, което си мислите. Просто там бях откъртил, а и в стаята имаше още няколко човека, така че не си мислете нищо. Обаче и това не е онова, което искам да разкажа.
Много по-късно, може би 10 години по-късно. Офисът ни е голяма зала, тип open space, с 15-тина бюра. Цари обичайната суматоха - някой говори по телефона, друг си човърка компютъра, в залата има и двама-трима клиенти. Колегата Вени Марковски си говори с клиентка, седнала пред неговото бюро. Аз съм му зад гърба и не виждам ситуацията, само чувам какво си говорят. Решавам, че трябва да се включа в разговора, ставам и се приближавам.
В този момент жената се сепва, спира да говори, поглежда ме и на висок глас, ясно и изразително казва:
- А! Ние сме спали заедно!
В офиса все едно е натисната паузата. Всички - и служители, и посетители - са замръзнали в позата, в която ги е хванала тази информация. А и такава тишина в центъра на София не е имало нито преди, нито след това. Вероятно и аз съм замръзнал, защото не познавам тази жена, а такива неща все пак помня.
Тя се усеща, че ненадейно е фокусирала твърде много внимание, а вероятно и аз съм я гледал странно, защото веднага се заоправдава:
- Ама не, не исках това да кажа, само сме били в едно легло...
Това не се отрази на тишината по никакъв начин, напротив. Всички окончателно се съсредоточиха, за да разберат продължението на историята.
Оказа се, че това е момичето, в чиято квартира съм пренощувал след първото честване на Деня на народните будители. За съжаление аз много трудно помня имена, така че нейното пак не го запомних. Ако чете тези редове, да ме извини за слабата памет ...
вторник, 20 октомври 2015 г.
Раздвоен съм за онлайн гласуването
Започвам с това, че на референдума ще гласувам "За" онлайн гласуването от разстояние, защото принципно ми се иска да е възможно.
Обаче не е възможно, защото пречките не са технически. Техническата задача по това да може по електронен път да се установи кой си, да ти се приеме гласа, да се анонимизира и да се преброи, без никой по пътя да може да ти подмени гласа, е напълно изпълнима. Напълно изпънима е и защита от всякакво външно вмешателство (хакване). Проблемите нямат нищо общо с техниката или технологията. Започвам ги в реда от най-малък до най-голям.
Логическата грешка, която всички колеги от бранша допускат е, че отказват да приемат, че ако използваме термиологията на игрите, изборите са "некооперативна" игра. Т.е. такава, в която всеки играч има интерес да "прецака" другите, при това имат интерес да създават "коалиция на прецакващите", като всяка една група от "играчи" има интерес да се обедини срещу произволна друга група или играчи. Това поведение се нарича "дефектиране".
В обичайните системи, в които се търси сигурност, обикновено има поне две страни, чиито интерес съвпада - оператора на системата и нейният позлвател. Банката има същия интерес като мен. Тя няма причина да се опитва да ми подмени IBAN-а, който съм въвел или да подмени сумата. Т.е. тя няма никакъв интерес да преведе 10 лева на Гошо, ако съм дал нареждане "Дай 5 лева на Пешо". В един отбор сме с нея. Дори с Пешо и Гошо сме в един отбор, както и с техните банки. Трябва да се пазим само от евентуални външни лица.
При гласуването не е така. Там трябва да се допусне, че операторът на всеки един елемент от системата е еднакво заинтересован да ти причини всички възможни проблеми: да ти откаже услуга, да ти изгуби "нареждането", да ти го подмени с друго, да го покаже на трети лица.
Класическото решение в този случай е процесът да се раздели на части. Обичайно се разделя на три части -
1. един издава електронните сертификати. Той знае кой сертификат на кого принадлежи
2. друг събира гласовете и проверява с (1) дали сертификатът е валиден. (1) само му казва "валиден" или "невалиден", но не му казва кой е притежателя
3. трето лице брои гласовете, които (2) му е дал, след като е махнал от тях сертификата. Гласът още в компютъра на гласуващия е бил кодиран с ключ, който само (3) има, така е (2) не би могъл да отвори "плика"
Така информацията е разделена: (1) знае кой си, (3) знае как си гласувал, но (2) не осъществява връзка между (1) и (3) и затова (1) не знае как си гласувал, а (3) не знае кой е гласувал.
Така рабори т.нар. "естонска система". До тук - добре. Обаче както казах по-горе, добре е, когато участниците са кооперативни. Но ако дефектират? Ако (1), (2) и (3) се обединят срещу теб, срещу определена партия или срещу всички?
Тук обичайният отговор е "не могат да се обединят, те имат различни интереси - едните ще са от партия А, другите - от партия Б". Като оставим настрана очевидната съпосочност на политичесите и икономическите интереси на основните партии, дори чисто теоретично техните итереси по отношение на партия В, Г и Д съвпада. Освен това, (1), (2) и (3) са хора, не са партии. Не е чак толкова невъзможно да "съвпаднеш" интересите на група хора. Ако отвлекат дъщеря ми, аз ще съм им дал root паролата и всички сертификати някъде между третата и четвъртата секунда след обаждането.
Обичайният отговор тук пък е - да, ама и при физическото гласуване може да се упражни натиск върху секция. Може, ама една секция има толкова малка тежест в целия процес, че не моеж да се отрази на резултатите, дори ако 100% бъде фалшифицирана. Натиск върху 11000 секции е доста по-труден, отколкото върху трима системни администратора.
Възможно решение е системата да се раздели на повече части. Могат да не са 3, а 30. Все едно. Това само усложнява задачата по съвпадане а интересите на 30 човека, но не я прави невъзможна. А да се разцепи онлайн гласуването на 11000 "секции" вече не е практически изпълнимо. Може да назначиш ad-hoc 11000 човека да проверяват едни хартиени листове, но няма как да назначиш 11000 сисадмина да одитират 11000 системи (били те и виртуални).
Т.е. разчастването не помага. Отново остава проблемът, че всички участници имат интерес да се обединят срещу останалите участници и да дефектират. Трябва да се мисли за решение, което да не може да се компрометира дори от неговите създатели и администратори. Не, че е невъзможно, но сложността ще иде в небесата и ще напарви процесът непрактичен.
До тук изводът е, че анонимизирането е *теоретично* невъзможно. То може да е *практически* невъзможно, поради факта, че информацията е разчастена на няолко места и се предполага, че не може да бъде събрана на едно място, но това не може да бъде гарантирано с технически средства. Това е човешки проблем - ако нужният брой лица дефектира едновременно, тайната на вота може да бъде нарушена.
Обичайният контрааргумент е, че и сега може. Не, не може. Може да нарушиш тайната на един-два вота, хайде нека са хиляда, но не можеш да нарушиш 3 милиона тайни по никакъв начин (трябват ти минимум 11000 съучастника).
Възможно решение е информацията да се унищожава (да не се записва никъде), за да не може по-късно да бъде възстановена. Това не е решение по две причини - първо, то не е с по-високо ниво на сигурност, защото "унищожителят" на информацията е същия, който я получава. Той, ако е некооперативен, може просто да не я унищожава. Т.е. нямаме допълнителен елемент. Второ, унищожаването прави невъзможен последващия контрол. Без последващ контрол, преброителят може да даде каквито си иска резултати и никой не може да му ги оспори.
Възможно решение на този проблем е да се маха оригиналната идентифицираща информация (кой си ти) и да се заменя с друга, която да не позволява на трети лица да те идентифицират, но ти да можеш да се самоидентифицираш повторно - примерно като си прикачиш таен въпрос (ключ, парола, все едно) към гласа. Така можеш след време да провериш дали това твоя глас и как той е преброен.
Това решение, обаче, отново предполага (т.е. отново прави същата логическа грешка), че участниците в "играта" са кооперативни. Т.е. предполага, че гласоподавателите са кооперативни, а не са дефектирали. Представям си как цяло Столипиново или половин Анадола се втурва да си проверява тайните въпроси дали са отчетени правилно. Т.е. логическата грешка е, че се опитваме да си защитим нашия глас, тъй-като обичайно при онлайн операциите се интересуваме само от нашето си волеизявление (не ни пука какви други нареждания получава банката, интересуваме се само от собствената си сметка). При гласуването трябва *аз* да мога да проверявам, че *твоят* глас е бил преброен правилно, дори когато *ти не желаеш* аз да мога да го проверя. В момента мога да ида в Кърджали, да отворя чувала с бюлетините и ръчно да преброя вътре бюлетините, след което да сравня резултата с протокола. Ако разчитаме на втори подпис (таен въпрос), ще трябва да извикаме *всички* гласоподаватели от Кърджали да си разпознаят бюлетините и да потвърдят, че правилно са преброени.
Така в крайна сметка изводът е, че пазането на анонимността на вота е въпрос на доверие. Тя не може да бъде защитена от случаите, в които дефектират пазещите я. Quis custodiet ipsos custodes? Фактът, че първичният документ при онлайн гласуването не е анонимен, затруднява неговото съхраняване за бъдеща проверка. Трябва да се разчита (т.е. да се вярва), че дори след изборите пазачите няма да дефектират. Можем да сложим пазачи на пазачите, а после пазачи и на пазачите на пазачите, но това не променя принципа - информацията *СЪЩЕСТВУВА* и трябва да се пази, докато при офлайн гласуването *НЕ СЪЩЕСТВУВА* и за да компрометираш изборите, трябва да *създадеш* информация (да правиш снимки, да подкупваш комисии и т.н.), което е значително по-трудно, отколкото да *придобиеш* информация, която вече съществува, особено, когато пазачът може да се окаже заинтересован да дефектира.
Следващият процес, който също много трудно може да се контролира с технически средства е "кой гласува с този сертификат". Отново логическата грешка е да се отъждествява сертификата с моето мнение. В случая с банката е така - щом съм дал сертификата на счетоводителката, значи тя изразява моето мнение и може да "гласува" вместо мен. Аз съм съгласен с това, банката е съгласна с това, счетоводителката е съгласна с това. Всички играчи са кооперативни. Дори Пешо, който получава твоя превод, съще е кооперативен, защото не му пука кой е разписал платежното, след като си е получил парите. Но си представете, че му пука. Пешо казва, че ще си получи парите, само и единствено, ако *ти*, а не твоята счетоводителка, си разписал платежното. Има си причини, човека, да го иска и ти не можеш да му го откажеш. Конституцията му дава това право. Пешо твърди, че в Конституцията пише, че ти трябва лично да гласуваш и че нямаш право да упълномощиш счетоводителката, без значение, че ти, тя и банката сте съгласни. Просто имаме и други участници в играта, които трябва да са съгласни. Пешо няма да ти приеме превода, докато не го убедиш, че не е подписан от счетоводителката, а лично от теб.
Обичайният отговор тук е "ама и при офлайн гласуването някой може да бъде накаран да гласува по друг начин". Първо, оправдаването на една система с грешки в друга е логически грешно. Второ, можеш да го накараш, но не можеш да го проконтролираш. Онлайн няма нужда да го принуждаваш, може просто да гласуваш вместо него. Това дори може да стане с негово съгласие. Офлайн можеш да създадеш фалшива лична карта и можеш да я пробуташ в една-две избирателни комисии. Но не можеш да създадеш 500 000 фалшиви лични карти и да вкараш 500 000 подставени лица в тъмните стаички да гласуват вместо 500 000 "мъртви души". Докато онлайн може една счетоводителка да подпише "платежните" на 500 000 човека, които да нямат нищо против да я упълномощят. Забележи - те може дружно и доброволно да решат да дефектират. Затова Конституцията забранява упълномощаването - да гласуваш собственоръчно не е твое право, то е твое задължение, от което не можеш да се откажеш.
Има още много сюжетни линии (например какво се случва, ако държателят на частния ключ на ЦИК, с който се броят онлайн гласовете, дефектира и го унищожи), но за тази сутрин ще спра до тук. Според игровата теория и анализа на риска, отговорът на въпроса "да има или да няма онлайн гласуване" за съжаление е отрицателен. Рисковете са повече от ползите. Ползата в крайна сметка е само в комфорта на гласуващите. Не се отваря нова врата, само се улесняват няколко групи от населението, които и сега могат да участват в изборите, просто по-трудно (но не невъзможно). За техния (и моя в т.ч.) комфорт, ще се отвори кутията а пандора и ще се създадат нови рискове. Не съм убеден, че искам да си спестя 10 минути ходене до изборната секция (за мен са толкова), но да поема всички възможни рискове за опорочаване на резултата.
Това, обаче, не ни пречи да гласуваме със "За". Самият референдум е политически несъстоятелен, безсмислен и лошо формулиран, но на бланкетния въпрос "за или против" бихме могли да отговорим със "за", макар към днешна дата всяка възможна реализация по-скоро да би заслужавала "не" или поне "не сега". Не беше редно референдумът да е предварителен. Опозицията на такова предложение не би могла да е по същество. Никой няма да каже "аз искам да си останем в миналия век, затова ще гласувам с Не". Опозиията е заради конкретни рискове, на които не са предложени конкретни решения, които да могат да се анализират. Привърженицте на онлайн гласуването отговарят на това възражение с "абе всичко може да се изчисти по-нататък, това са технически въпроси". Може би да, може би не. Докато не сме завъртяли стартера на една кола, никога не можем да сме сигурни дали тя ще запали. Просто питането "за или против" също трябваше да е по-нататък, когато на всички въпроси вече е отговорено. Не е честно да искаш от населението да подписва празен чек, върху който после ти си щял да седнеш да мислиш.
Затова аз съм раздвоен. Категорично смятам, че в България през 2015-та година (а вероятно и през 2016, 17, 18 ..) онлайн гласуване не трябва да има, тъй-като рисковете са големи и не могат да бъдат избегнати с технически средства. Но не ми се иска да гласувам с "Не", защото не е вярно, че не искам онлайн гласуване. Искам, но чак когато съм сигурен, че рисковете са под нивото, при което легитимността на властта може да бъде поставяна под въпрос. Всъщност ми се иска този референдум да бъде отложен за *след* като бъде намерено както техническото, така и административното и организационното решение на проблемите. Не знам дали пък при това положение да не го пропусна. Законът и без това позволява след две години да бъде проведен наново, а всички са наясно, че до две години онлайн гласуване няма да има, дори ако референдумът е валиден и е "За".
Обаче не е възможно, защото пречките не са технически. Техническата задача по това да може по електронен път да се установи кой си, да ти се приеме гласа, да се анонимизира и да се преброи, без никой по пътя да може да ти подмени гласа, е напълно изпълнима. Напълно изпънима е и защита от всякакво външно вмешателство (хакване). Проблемите нямат нищо общо с техниката или технологията. Започвам ги в реда от най-малък до най-голям.
Логическата грешка, която всички колеги от бранша допускат е, че отказват да приемат, че ако използваме термиологията на игрите, изборите са "некооперативна" игра. Т.е. такава, в която всеки играч има интерес да "прецака" другите, при това имат интерес да създават "коалиция на прецакващите", като всяка една група от "играчи" има интерес да се обедини срещу произволна друга група или играчи. Това поведение се нарича "дефектиране".
В обичайните системи, в които се търси сигурност, обикновено има поне две страни, чиито интерес съвпада - оператора на системата и нейният позлвател. Банката има същия интерес като мен. Тя няма причина да се опитва да ми подмени IBAN-а, който съм въвел или да подмени сумата. Т.е. тя няма никакъв интерес да преведе 10 лева на Гошо, ако съм дал нареждане "Дай 5 лева на Пешо". В един отбор сме с нея. Дори с Пешо и Гошо сме в един отбор, както и с техните банки. Трябва да се пазим само от евентуални външни лица.
При гласуването не е така. Там трябва да се допусне, че операторът на всеки един елемент от системата е еднакво заинтересован да ти причини всички възможни проблеми: да ти откаже услуга, да ти изгуби "нареждането", да ти го подмени с друго, да го покаже на трети лица.
Класическото решение в този случай е процесът да се раздели на части. Обичайно се разделя на три части -
1. един издава електронните сертификати. Той знае кой сертификат на кого принадлежи
2. друг събира гласовете и проверява с (1) дали сертификатът е валиден. (1) само му казва "валиден" или "невалиден", но не му казва кой е притежателя
3. трето лице брои гласовете, които (2) му е дал, след като е махнал от тях сертификата. Гласът още в компютъра на гласуващия е бил кодиран с ключ, който само (3) има, така е (2) не би могъл да отвори "плика"
Така информацията е разделена: (1) знае кой си, (3) знае как си гласувал, но (2) не осъществява връзка между (1) и (3) и затова (1) не знае как си гласувал, а (3) не знае кой е гласувал.
Така рабори т.нар. "естонска система". До тук - добре. Обаче както казах по-горе, добре е, когато участниците са кооперативни. Но ако дефектират? Ако (1), (2) и (3) се обединят срещу теб, срещу определена партия или срещу всички?
Тук обичайният отговор е "не могат да се обединят, те имат различни интереси - едните ще са от партия А, другите - от партия Б". Като оставим настрана очевидната съпосочност на политичесите и икономическите интереси на основните партии, дори чисто теоретично техните итереси по отношение на партия В, Г и Д съвпада. Освен това, (1), (2) и (3) са хора, не са партии. Не е чак толкова невъзможно да "съвпаднеш" интересите на група хора. Ако отвлекат дъщеря ми, аз ще съм им дал root паролата и всички сертификати някъде между третата и четвъртата секунда след обаждането.
Обичайният отговор тук пък е - да, ама и при физическото гласуване може да се упражни натиск върху секция. Може, ама една секция има толкова малка тежест в целия процес, че не моеж да се отрази на резултатите, дори ако 100% бъде фалшифицирана. Натиск върху 11000 секции е доста по-труден, отколкото върху трима системни администратора.
Възможно решение е системата да се раздели на повече части. Могат да не са 3, а 30. Все едно. Това само усложнява задачата по съвпадане а интересите на 30 човека, но не я прави невъзможна. А да се разцепи онлайн гласуването на 11000 "секции" вече не е практически изпълнимо. Може да назначиш ad-hoc 11000 човека да проверяват едни хартиени листове, но няма как да назначиш 11000 сисадмина да одитират 11000 системи (били те и виртуални).
Т.е. разчастването не помага. Отново остава проблемът, че всички участници имат интерес да се обединят срещу останалите участници и да дефектират. Трябва да се мисли за решение, което да не може да се компрометира дори от неговите създатели и администратори. Не, че е невъзможно, но сложността ще иде в небесата и ще напарви процесът непрактичен.
До тук изводът е, че анонимизирането е *теоретично* невъзможно. То може да е *практически* невъзможно, поради факта, че информацията е разчастена на няолко места и се предполага, че не може да бъде събрана на едно място, но това не може да бъде гарантирано с технически средства. Това е човешки проблем - ако нужният брой лица дефектира едновременно, тайната на вота може да бъде нарушена.
Обичайният контрааргумент е, че и сега може. Не, не може. Може да нарушиш тайната на един-два вота, хайде нека са хиляда, но не можеш да нарушиш 3 милиона тайни по никакъв начин (трябват ти минимум 11000 съучастника).
Възможно решение е информацията да се унищожава (да не се записва никъде), за да не може по-късно да бъде възстановена. Това не е решение по две причини - първо, то не е с по-високо ниво на сигурност, защото "унищожителят" на информацията е същия, който я получава. Той, ако е некооперативен, може просто да не я унищожава. Т.е. нямаме допълнителен елемент. Второ, унищожаването прави невъзможен последващия контрол. Без последващ контрол, преброителят може да даде каквито си иска резултати и никой не може да му ги оспори.
Възможно решение на този проблем е да се маха оригиналната идентифицираща информация (кой си ти) и да се заменя с друга, която да не позволява на трети лица да те идентифицират, но ти да можеш да се самоидентифицираш повторно - примерно като си прикачиш таен въпрос (ключ, парола, все едно) към гласа. Така можеш след време да провериш дали това твоя глас и как той е преброен.
Това решение, обаче, отново предполага (т.е. отново прави същата логическа грешка), че участниците в "играта" са кооперативни. Т.е. предполага, че гласоподавателите са кооперативни, а не са дефектирали. Представям си как цяло Столипиново или половин Анадола се втурва да си проверява тайните въпроси дали са отчетени правилно. Т.е. логическата грешка е, че се опитваме да си защитим нашия глас, тъй-като обичайно при онлайн операциите се интересуваме само от нашето си волеизявление (не ни пука какви други нареждания получава банката, интересуваме се само от собствената си сметка). При гласуването трябва *аз* да мога да проверявам, че *твоят* глас е бил преброен правилно, дори когато *ти не желаеш* аз да мога да го проверя. В момента мога да ида в Кърджали, да отворя чувала с бюлетините и ръчно да преброя вътре бюлетините, след което да сравня резултата с протокола. Ако разчитаме на втори подпис (таен въпрос), ще трябва да извикаме *всички* гласоподаватели от Кърджали да си разпознаят бюлетините и да потвърдят, че правилно са преброени.
Така в крайна сметка изводът е, че пазането на анонимността на вота е въпрос на доверие. Тя не може да бъде защитена от случаите, в които дефектират пазещите я. Quis custodiet ipsos custodes? Фактът, че първичният документ при онлайн гласуването не е анонимен, затруднява неговото съхраняване за бъдеща проверка. Трябва да се разчита (т.е. да се вярва), че дори след изборите пазачите няма да дефектират. Можем да сложим пазачи на пазачите, а после пазачи и на пазачите на пазачите, но това не променя принципа - информацията *СЪЩЕСТВУВА* и трябва да се пази, докато при офлайн гласуването *НЕ СЪЩЕСТВУВА* и за да компрометираш изборите, трябва да *създадеш* информация (да правиш снимки, да подкупваш комисии и т.н.), което е значително по-трудно, отколкото да *придобиеш* информация, която вече съществува, особено, когато пазачът може да се окаже заинтересован да дефектира.
Следващият процес, който също много трудно може да се контролира с технически средства е "кой гласува с този сертификат". Отново логическата грешка е да се отъждествява сертификата с моето мнение. В случая с банката е така - щом съм дал сертификата на счетоводителката, значи тя изразява моето мнение и може да "гласува" вместо мен. Аз съм съгласен с това, банката е съгласна с това, счетоводителката е съгласна с това. Всички играчи са кооперативни. Дори Пешо, който получава твоя превод, съще е кооперативен, защото не му пука кой е разписал платежното, след като си е получил парите. Но си представете, че му пука. Пешо казва, че ще си получи парите, само и единствено, ако *ти*, а не твоята счетоводителка, си разписал платежното. Има си причини, човека, да го иска и ти не можеш да му го откажеш. Конституцията му дава това право. Пешо твърди, че в Конституцията пише, че ти трябва лично да гласуваш и че нямаш право да упълномощиш счетоводителката, без значение, че ти, тя и банката сте съгласни. Просто имаме и други участници в играта, които трябва да са съгласни. Пешо няма да ти приеме превода, докато не го убедиш, че не е подписан от счетоводителката, а лично от теб.
Обичайният отговор тук е "ама и при офлайн гласуването някой може да бъде накаран да гласува по друг начин". Първо, оправдаването на една система с грешки в друга е логически грешно. Второ, можеш да го накараш, но не можеш да го проконтролираш. Онлайн няма нужда да го принуждаваш, може просто да гласуваш вместо него. Това дори може да стане с негово съгласие. Офлайн можеш да създадеш фалшива лична карта и можеш да я пробуташ в една-две избирателни комисии. Но не можеш да създадеш 500 000 фалшиви лични карти и да вкараш 500 000 подставени лица в тъмните стаички да гласуват вместо 500 000 "мъртви души". Докато онлайн може една счетоводителка да подпише "платежните" на 500 000 човека, които да нямат нищо против да я упълномощят. Забележи - те може дружно и доброволно да решат да дефектират. Затова Конституцията забранява упълномощаването - да гласуваш собственоръчно не е твое право, то е твое задължение, от което не можеш да се откажеш.
Има още много сюжетни линии (например какво се случва, ако държателят на частния ключ на ЦИК, с който се броят онлайн гласовете, дефектира и го унищожи), но за тази сутрин ще спра до тук. Според игровата теория и анализа на риска, отговорът на въпроса "да има или да няма онлайн гласуване" за съжаление е отрицателен. Рисковете са повече от ползите. Ползата в крайна сметка е само в комфорта на гласуващите. Не се отваря нова врата, само се улесняват няколко групи от населението, които и сега могат да участват в изборите, просто по-трудно (но не невъзможно). За техния (и моя в т.ч.) комфорт, ще се отвори кутията а пандора и ще се създадат нови рискове. Не съм убеден, че искам да си спестя 10 минути ходене до изборната секция (за мен са толкова), но да поема всички възможни рискове за опорочаване на резултата.
Това, обаче, не ни пречи да гласуваме със "За". Самият референдум е политически несъстоятелен, безсмислен и лошо формулиран, но на бланкетния въпрос "за или против" бихме могли да отговорим със "за", макар към днешна дата всяка възможна реализация по-скоро да би заслужавала "не" или поне "не сега". Не беше редно референдумът да е предварителен. Опозицията на такова предложение не би могла да е по същество. Никой няма да каже "аз искам да си останем в миналия век, затова ще гласувам с Не". Опозиията е заради конкретни рискове, на които не са предложени конкретни решения, които да могат да се анализират. Привърженицте на онлайн гласуването отговарят на това възражение с "абе всичко може да се изчисти по-нататък, това са технически въпроси". Може би да, може би не. Докато не сме завъртяли стартера на една кола, никога не можем да сме сигурни дали тя ще запали. Просто питането "за или против" също трябваше да е по-нататък, когато на всички въпроси вече е отговорено. Не е честно да искаш от населението да подписва празен чек, върху който после ти си щял да седнеш да мислиш.
Затова аз съм раздвоен. Категорично смятам, че в България през 2015-та година (а вероятно и през 2016, 17, 18 ..) онлайн гласуване не трябва да има, тъй-като рисковете са големи и не могат да бъдат избегнати с технически средства. Но не ми се иска да гласувам с "Не", защото не е вярно, че не искам онлайн гласуване. Искам, но чак когато съм сигурен, че рисковете са под нивото, при което легитимността на властта може да бъде поставяна под въпрос. Всъщност ми се иска този референдум да бъде отложен за *след* като бъде намерено както техническото, така и административното и организационното решение на проблемите. Не знам дали пък при това положение да не го пропусна. Законът и без това позволява след две години да бъде проведен наново, а всички са наясно, че до две години онлайн гласуване няма да има, дори ако референдумът е валиден и е "За".
сряда, 23 септември 2015 г.
С мигранти или без - анализ на риска
Преди няколко дни описах принципа на разумното съмнение, който показва защо когато залогът е голям, степента на риск всъщност няма значение. Ако от сто сандвича в един кашон е отровен само един, но не знаеш кой е той, по-добре не яж сандвичи от този кашон, отколкото да поемеш 1% риск да умреш.
Тъй-като го разказвах в контекста на миграционната криза, коментарите ме наведоха на мисълта, че хората са възприели само първия слой - че ако от 100 бежанци има един престъпник, по-добре да не се приема нито един.
Принципа на разумното съмнение ни най-малко не означава това.
Неговият смисъл е, че ако има дори 1% шанс от негативно развитие на събитията, примерно дори 1% шанс да се наложи да променим начина си на живот, за да се съобразяваме с изискванията на чужда и несъвместима култура, по-добре да не поемаме риска. Примерно ако има дори 1% шанс на някаква територия на страната, дори само в един квартал на София, жените и дъщерите ни да не се чувстват свободни да идат до магазина без забрадка, значи не трябва да поемаме този риск.
Отговорите на това притеснение обикновено са в стил "спокойно, нищо такова няма да се случи". Но въпросът какви са гаранциите, че няма да се случи, остава без отговор. Да, може би шансът (рискът) не е твърде голям и аз не мога да твърдя, че това ще се случи със 100% сигурност. Може би шансът да се случи е само 1%, но според гореописания принцип, когато залогът е голям, 1% риск е голям риск.
За да не продължава безкрайно дълго този flame war, реших да формализирам разсъжденията за риска, за да може всеки сам да си разгледа след това вариантите и сам да прецени, спазвайки същата логика, а именно - изследване на случаите, в които хипотезата не се е сбъднала и не сме се оказали прави в очакванията си.
Имаме две противоречащи си политики. Ще нарека едната консервативна, а другата - либерална. Консервативната смята, че не трябва да се приемат неподбрани от никого и по никакви критерии имигранти, докато либералната смята, че трябва да приемем желаещите да се установят тук, със съответните аргументи.
Преди да направя анализ на риска на двете политики, трябва дебело да подчертая, че консервативната политика не разглежда въобще помощта, която трябва да се оказва на хора в беда, докато либералната често обърква двете понятия - "прием на имигранти" с "помощ за бежанци". Нека разделим двете неща още в самото начало, за да не си объркваме понятията и логиката - който е в беда, има нужда от помощ и може да го докаже, трябва да получи помощ във вида и обема, в който е бедата му. Бедата, обаче, не може да е причина за окончателна и безвъзвратна смяна на местоживеенето. На човек, останал без къща заради бомбардировки, можеш да му помогнеш, като го настаниш временно, а най-голямата помощ е след това да му построиш нова хубава къща на мястото, на което му е била старата.
Когато някое село бъде залято от наводнение или пострада от земетресение, ние не преместваме жителите му в друго село, а им помагаме да си възстановят тяхното, нали? Може да ги преместим временно, докато се отстранят щетите и се вземат превантивни мерки, но винаги се стараем да върнем хората по домовете им и да ги защитим там, а не да ги преместим на място без земетресения и наводнения.
Та да се върнем на анализа на риска.
Когато се разглежда някакво възможно решение, хората обикновено се съсредоточават само в анализ на варианта "какво ще се случи, ако хипотезата се окаже вярна" и влагат всичките си усилия в доказване на правилността на хипотезата. Този подход, обаче, е принципно грешен. Хипотезите не винаги се оказват правилни, затова винаги трябва да се разглежда и план Б - какво се случва, ако се окаже, че сме сгрешили. Ако хипотезата се окаже вярна, това обикновено ни води до постигане на целта, или в най-общия случай - до максималната възможна печалба (max gain). Супер, всички са доволни. Но ако хипотезата се окаже грешна, в резултат на взетото решение ще сме претърпяли някакви загуби. При анализа на риска се взема предвид максималната възможна такава загуба (max loss). Ако разработваме някакъв бизнес, максималната печалба е случая, в който сме продали всички продукти, които успваме да произведем (фабриката ни е натоварена на 100% и повече не може). Това е хубавият случай. Бизнесмените винаги разглеждат и другия случай, но често от неопитните предприемачи се допуска грешката, че максималната загуба в този случай са инвестициите, които сме направили. Това не е вярно - максималната загуба са тези инвестици плюс пропуснатата печалба, ако ги бяхме вложили в нещо друго (в друг бизнес, в банка, в обучение и т.н.). Защото изборът ни не е бил "да правим бизнес - да или не", а "какво да направим с тези пари и с нашето свободно време - този бизнес ли, онзи ли или нещо друго". Ние никога не избираме между един вариант и "нищо", а между няколко варианта. Хипотезата "оставяме всичко както си е в момента" също е вариант, който също избираме съвсем съзнателно (макар да се самозаблуждаваме, че това не е наш избор, а "такива са били обстоятелствата" - но това е друга тема).
Та значи имаме избор между два варианта - консервативен и либерален. Да разгледаме максималната печалба и максималната загуба в двата случая.
Максималната печалба на либералния подход е доставянето на работна ръка. В застаряваща Европа (а дори и в България) нямаме друг избор, освен да попълваме оредяващите редици на работещите чрез внос на работещи. Ако не го направим, само след 20-тина година няма да има кой да внася осигуровките за пенсиите на днешните 45-годишни. Аз съм склонен да се съглася с анализите, които казват, че просто нямаме друг избор и трябва да "внасяме" работна ръка. Формално имаме голяма безработица, но само формално. Тази безработица (знаем я каква е и къде е) няма да излекува нашите болни и няма да обучи нашите деца, когато имаме недостиг на лекари и учители. Няма да напълни и офисите с програмисти или инженери.
Максималната загуба, обаче, е промяната на светския ни начин на живот. Тук няма да се впускам в доказване на това твърдение - всеки може да прочете достатъчно анализи, които показват, че не е възможно интегриране на мюсюлманските имигранти (да не се бъркат с българските или турските мюсюлмани - общо с тях е само името). Те ще живеят в изолирани мюсюлмански общности по техните си правила в техните "ивици Газа", в които няма да можем да влизаме. В по-лошия случай с техните порядки ще трябва да се съобразяваме и в зони извън "ивиците". Примери за подобен тип "съобразяване" или по-точно "несъобразяване" вече има много - не е тук мястото да бъдат изреждани. Тук правим само анализ на ситуацията "какво ще стане, ако хипотезата, че мюсюлманите ще се интегрират, се окаже невярна", а не се занимаваме с доказателството на хипотезите. Доказването или оборването на хипотезите променя само степента на риск - къде в скалата от 0 до 100% е този риск. Тук се занимавам с последиците "ако се случи лошото", а не със спор ще се случи ли или няма да се случи. Нека стискаме палци да не се случва, но това вече е разгледано по-горе в "максимална печалба", сега разглеждаме "максимална загуба".
Само ще отворя една скоба, че успокоението за малкия процент неинтегрируеми мюсюлмани на фона на 500-милионна Европа, не издържа проверката на времето. Това твърдение щеше да е вярно, ако имигрантите се заселваха равноразпределено по цялата територия на Европа и ако във всяко село се падаше по едно мюсюлманско семейство. Тогава наистина нямаше да има острови с чужда култура. Но когато 10 000 души се съберат да живеят в района около Женския пазар, това си става тяхна територия, дори ако процентно не са кой знае каква част от жителите на София, хеле пък на България.
Да разгледаме сега консервативния подход. Неговата цел е да не допусне промяната в начина на живот и съответно като "максимална печалба" трябва да приемем точно това - светска Европа продължава да живее по своя светски начин. Родителите продължават да бъдат единствените, които могат да кажат с какви дрехи ще ходи тяхната дъщеря на училище - къси или дълги, както и с какъв бански ще се къпе в обществения басейн - от две части, цял или от главата до петите. А като порастне и започне сама да взима решения - може и без бански, нейна си работа. Жените продължават да могат да излизат сами, да се срещат с мъже в заведения, в които се консумира алкохол и после да се прибират с тях, ако искат. Или да не се прибират, ако не искат. Накратко, max gain в случая е "оставяме всичко както си е в момента", за което вече споменах, че принципно е също толкова съзнателно решение, колкото всяко друго.
Максималната загуба в този случай е загубата на работна ръка и от там на перспективи за развитието на икономиката. Тъй-като никой не отказва да се помогне на хората в беда по адекватен на бедата начин, няма друга загуба, освен обезлюдяването и лошото съотношение работещи към пенсионери.
До тук знаем какво ще се случи в добрия и какво - в лошия случай на двата подхода. Нека сега като добри шахматисти анализираме какви биха били нашите следващи ходове в лошите случаи. В добрите е ясно - всичко е цветя и рози. За анализа на риска и съотвено за вземането на решение са интересни лошите - когато въпреки нашето добро желание, сме се сблъскали със загуби. Ако не трябваше да оценяваме загубите, всички щяхме да сме милиардери (ако не в резултат на бизнес, то поне чрез залагане в казиното), но животът е такъв, че винаги има риск да загубиш, при това този риск обичайно е по-голям.
В лошия случай на либералния подход (когато не се сбъдне неговото обещание, че нищо фатално няма да се случи) ще трябва да защитаваме начина си на живот с някаква форма на насилие. Дали това ще е пасивна охрана на "границата" между двете територии като в алжирските гета във Франция, дали ще е някаква форма на сегрегация, за да не се срещат двете култури (колко от вас биха живяли доброволно във Филиповци?), дали ще са сблъсъци с полицията, дали ще е експулсиране на хора - няма значение. Не съществува връщане назад и поправяне на грешката по мирен път (ако се окаже грешка - нали не сме забравили, че не спорим може ли или не може, а "какво ще стане, ако"). Никой няма да каже "добре, не се разбираме, затова ние си тръгваме" или "добре, не се разбираме, затова ние повече няма да спазваме нашите ценности, ще спазваме вашите".
В лошия случай на консервативния подход ще трябва ... ами да подходим либерално и да си внесем работна ръка. Само че този път по наш избор. Кой е казал, че тази работна ръка трябва непременно да е от район с военни действия, да е била изгонена насила и да е без образование? Защо трябва да подбираме точно от тази група хора, в която висше образование имат едва 2%, а цели 26% нямат НИКАКВО образование (дори първи клас)? Не може ли да се поканят имигранти от цял свят, но при предварително подготвени критерии? Очевидно може и най-вероятно ще се направи.
В крайна сметка формалният анализ, колкото и да противоречи на разбиранията ни, води до следния извод:
Консервативният подход има максимална загуба, практически равна с максималната печалба на либералния подход, просто защото при него няма нативна загуба. Има само пропусната полза, която, обаче, може да бъде компенсирана на втората стъпка, при това по по-добър начин. Подбраните имигранти ще са по-добри работници, дори само заради това, че сами са взели решението да бъдат такива, а не са принудени от обстоятелствата. А ако са положили усилия да бъдат приети (примерно с полагане на тест за знание на език и история), тогава със сигурност ще са по-добри работници и граждани - всеки цени повече онова, което е постигнал с усилие, отколкото онова, което му е било дадено ей-така, на квотен принцип.
Обратно - либералният подход има максимална печалба, равна на максималната загуба на консервативния, но за сметка на това има максимална загуба, която практически не може да се поправи.
Решението, ако трябва да е прагматично, а не политическо, се налага от самосебе си. Аз, разибра се, не си правя илюзиите, че ще бъде такова.
Тъй-като го разказвах в контекста на миграционната криза, коментарите ме наведоха на мисълта, че хората са възприели само първия слой - че ако от 100 бежанци има един престъпник, по-добре да не се приема нито един.
Принципа на разумното съмнение ни най-малко не означава това.
Неговият смисъл е, че ако има дори 1% шанс от негативно развитие на събитията, примерно дори 1% шанс да се наложи да променим начина си на живот, за да се съобразяваме с изискванията на чужда и несъвместима култура, по-добре да не поемаме риска. Примерно ако има дори 1% шанс на някаква територия на страната, дори само в един квартал на София, жените и дъщерите ни да не се чувстват свободни да идат до магазина без забрадка, значи не трябва да поемаме този риск.
Отговорите на това притеснение обикновено са в стил "спокойно, нищо такова няма да се случи". Но въпросът какви са гаранциите, че няма да се случи, остава без отговор. Да, може би шансът (рискът) не е твърде голям и аз не мога да твърдя, че това ще се случи със 100% сигурност. Може би шансът да се случи е само 1%, но според гореописания принцип, когато залогът е голям, 1% риск е голям риск.
За да не продължава безкрайно дълго този flame war, реших да формализирам разсъжденията за риска, за да може всеки сам да си разгледа след това вариантите и сам да прецени, спазвайки същата логика, а именно - изследване на случаите, в които хипотезата не се е сбъднала и не сме се оказали прави в очакванията си.
Имаме две противоречащи си политики. Ще нарека едната консервативна, а другата - либерална. Консервативната смята, че не трябва да се приемат неподбрани от никого и по никакви критерии имигранти, докато либералната смята, че трябва да приемем желаещите да се установят тук, със съответните аргументи.
Преди да направя анализ на риска на двете политики, трябва дебело да подчертая, че консервативната политика не разглежда въобще помощта, която трябва да се оказва на хора в беда, докато либералната често обърква двете понятия - "прием на имигранти" с "помощ за бежанци". Нека разделим двете неща още в самото начало, за да не си объркваме понятията и логиката - който е в беда, има нужда от помощ и може да го докаже, трябва да получи помощ във вида и обема, в който е бедата му. Бедата, обаче, не може да е причина за окончателна и безвъзвратна смяна на местоживеенето. На човек, останал без къща заради бомбардировки, можеш да му помогнеш, като го настаниш временно, а най-голямата помощ е след това да му построиш нова хубава къща на мястото, на което му е била старата.
Когато някое село бъде залято от наводнение или пострада от земетресение, ние не преместваме жителите му в друго село, а им помагаме да си възстановят тяхното, нали? Може да ги преместим временно, докато се отстранят щетите и се вземат превантивни мерки, но винаги се стараем да върнем хората по домовете им и да ги защитим там, а не да ги преместим на място без земетресения и наводнения.
Та да се върнем на анализа на риска.
Когато се разглежда някакво възможно решение, хората обикновено се съсредоточават само в анализ на варианта "какво ще се случи, ако хипотезата се окаже вярна" и влагат всичките си усилия в доказване на правилността на хипотезата. Този подход, обаче, е принципно грешен. Хипотезите не винаги се оказват правилни, затова винаги трябва да се разглежда и план Б - какво се случва, ако се окаже, че сме сгрешили. Ако хипотезата се окаже вярна, това обикновено ни води до постигане на целта, или в най-общия случай - до максималната възможна печалба (max gain). Супер, всички са доволни. Но ако хипотезата се окаже грешна, в резултат на взетото решение ще сме претърпяли някакви загуби. При анализа на риска се взема предвид максималната възможна такава загуба (max loss). Ако разработваме някакъв бизнес, максималната печалба е случая, в който сме продали всички продукти, които успваме да произведем (фабриката ни е натоварена на 100% и повече не може). Това е хубавият случай. Бизнесмените винаги разглеждат и другия случай, но често от неопитните предприемачи се допуска грешката, че максималната загуба в този случай са инвестициите, които сме направили. Това не е вярно - максималната загуба са тези инвестици плюс пропуснатата печалба, ако ги бяхме вложили в нещо друго (в друг бизнес, в банка, в обучение и т.н.). Защото изборът ни не е бил "да правим бизнес - да или не", а "какво да направим с тези пари и с нашето свободно време - този бизнес ли, онзи ли или нещо друго". Ние никога не избираме между един вариант и "нищо", а между няколко варианта. Хипотезата "оставяме всичко както си е в момента" също е вариант, който също избираме съвсем съзнателно (макар да се самозаблуждаваме, че това не е наш избор, а "такива са били обстоятелствата" - но това е друга тема).
Та значи имаме избор между два варианта - консервативен и либерален. Да разгледаме максималната печалба и максималната загуба в двата случая.
Максималната печалба на либералния подход е доставянето на работна ръка. В застаряваща Европа (а дори и в България) нямаме друг избор, освен да попълваме оредяващите редици на работещите чрез внос на работещи. Ако не го направим, само след 20-тина година няма да има кой да внася осигуровките за пенсиите на днешните 45-годишни. Аз съм склонен да се съглася с анализите, които казват, че просто нямаме друг избор и трябва да "внасяме" работна ръка. Формално имаме голяма безработица, но само формално. Тази безработица (знаем я каква е и къде е) няма да излекува нашите болни и няма да обучи нашите деца, когато имаме недостиг на лекари и учители. Няма да напълни и офисите с програмисти или инженери.
Максималната загуба, обаче, е промяната на светския ни начин на живот. Тук няма да се впускам в доказване на това твърдение - всеки може да прочете достатъчно анализи, които показват, че не е възможно интегриране на мюсюлманските имигранти (да не се бъркат с българските или турските мюсюлмани - общо с тях е само името). Те ще живеят в изолирани мюсюлмански общности по техните си правила в техните "ивици Газа", в които няма да можем да влизаме. В по-лошия случай с техните порядки ще трябва да се съобразяваме и в зони извън "ивиците". Примери за подобен тип "съобразяване" или по-точно "несъобразяване" вече има много - не е тук мястото да бъдат изреждани. Тук правим само анализ на ситуацията "какво ще стане, ако хипотезата, че мюсюлманите ще се интегрират, се окаже невярна", а не се занимаваме с доказателството на хипотезите. Доказването или оборването на хипотезите променя само степента на риск - къде в скалата от 0 до 100% е този риск. Тук се занимавам с последиците "ако се случи лошото", а не със спор ще се случи ли или няма да се случи. Нека стискаме палци да не се случва, но това вече е разгледано по-горе в "максимална печалба", сега разглеждаме "максимална загуба".
Само ще отворя една скоба, че успокоението за малкия процент неинтегрируеми мюсюлмани на фона на 500-милионна Европа, не издържа проверката на времето. Това твърдение щеше да е вярно, ако имигрантите се заселваха равноразпределено по цялата територия на Европа и ако във всяко село се падаше по едно мюсюлманско семейство. Тогава наистина нямаше да има острови с чужда култура. Но когато 10 000 души се съберат да живеят в района около Женския пазар, това си става тяхна територия, дори ако процентно не са кой знае каква част от жителите на София, хеле пък на България.
Да разгледаме сега консервативния подход. Неговата цел е да не допусне промяната в начина на живот и съответно като "максимална печалба" трябва да приемем точно това - светска Европа продължава да живее по своя светски начин. Родителите продължават да бъдат единствените, които могат да кажат с какви дрехи ще ходи тяхната дъщеря на училище - къси или дълги, както и с какъв бански ще се къпе в обществения басейн - от две части, цял или от главата до петите. А като порастне и започне сама да взима решения - може и без бански, нейна си работа. Жените продължават да могат да излизат сами, да се срещат с мъже в заведения, в които се консумира алкохол и после да се прибират с тях, ако искат. Или да не се прибират, ако не искат. Накратко, max gain в случая е "оставяме всичко както си е в момента", за което вече споменах, че принципно е също толкова съзнателно решение, колкото всяко друго.
Максималната загуба в този случай е загубата на работна ръка и от там на перспективи за развитието на икономиката. Тъй-като никой не отказва да се помогне на хората в беда по адекватен на бедата начин, няма друга загуба, освен обезлюдяването и лошото съотношение работещи към пенсионери.
До тук знаем какво ще се случи в добрия и какво - в лошия случай на двата подхода. Нека сега като добри шахматисти анализираме какви биха били нашите следващи ходове в лошите случаи. В добрите е ясно - всичко е цветя и рози. За анализа на риска и съотвено за вземането на решение са интересни лошите - когато въпреки нашето добро желание, сме се сблъскали със загуби. Ако не трябваше да оценяваме загубите, всички щяхме да сме милиардери (ако не в резултат на бизнес, то поне чрез залагане в казиното), но животът е такъв, че винаги има риск да загубиш, при това този риск обичайно е по-голям.
В лошия случай на либералния подход (когато не се сбъдне неговото обещание, че нищо фатално няма да се случи) ще трябва да защитаваме начина си на живот с някаква форма на насилие. Дали това ще е пасивна охрана на "границата" между двете територии като в алжирските гета във Франция, дали ще е някаква форма на сегрегация, за да не се срещат двете култури (колко от вас биха живяли доброволно във Филиповци?), дали ще са сблъсъци с полицията, дали ще е експулсиране на хора - няма значение. Не съществува връщане назад и поправяне на грешката по мирен път (ако се окаже грешка - нали не сме забравили, че не спорим може ли или не може, а "какво ще стане, ако"). Никой няма да каже "добре, не се разбираме, затова ние си тръгваме" или "добре, не се разбираме, затова ние повече няма да спазваме нашите ценности, ще спазваме вашите".
В лошия случай на консервативния подход ще трябва ... ами да подходим либерално и да си внесем работна ръка. Само че този път по наш избор. Кой е казал, че тази работна ръка трябва непременно да е от район с военни действия, да е била изгонена насила и да е без образование? Защо трябва да подбираме точно от тази група хора, в която висше образование имат едва 2%, а цели 26% нямат НИКАКВО образование (дори първи клас)? Не може ли да се поканят имигранти от цял свят, но при предварително подготвени критерии? Очевидно може и най-вероятно ще се направи.
В крайна сметка формалният анализ, колкото и да противоречи на разбиранията ни, води до следния извод:
Консервативният подход има максимална загуба, практически равна с максималната печалба на либералния подход, просто защото при него няма нативна загуба. Има само пропусната полза, която, обаче, може да бъде компенсирана на втората стъпка, при това по по-добър начин. Подбраните имигранти ще са по-добри работници, дори само заради това, че сами са взели решението да бъдат такива, а не са принудени от обстоятелствата. А ако са положили усилия да бъдат приети (примерно с полагане на тест за знание на език и история), тогава със сигурност ще са по-добри работници и граждани - всеки цени повече онова, което е постигнал с усилие, отколкото онова, което му е било дадено ей-така, на квотен принцип.
Обратно - либералният подход има максимална печалба, равна на максималната загуба на консервативния, но за сметка на това има максимална загуба, която практически не може да се поправи.
Решението, ако трябва да е прагматично, а не политическо, се налага от самосебе си. Аз, разибра се, не си правя илюзиите, че ще бъде такова.
вторник, 1 септември 2015 г.
Welcome to 1984
Напоследък все по-често взе да ми се случва да се включвам в някакви
дискусии, за да коригирам неверните данни, върху които се гради логиката
в тях. А най-често взе да ми се случва по темата "Русия" и вече
започвам да си мисля, че липсата на информация по темата и масовата
заблуда е целенасочена.
Днес например коригирах рзпространеното мнение, че са поскъпнали храните. Не са поскъпнали. Месото поскъпва с еднакъв темп, абсолютно равномерно през последните 5 години, а картофите не си променят цените за същия период, което по същество е поевтиняване. В последните 6 месеца цените в рубли падат или се задържат непроменени.
До тук - добре. Не е важно. Никой не е длъжен да следи данните за цените в държава, която не го интерсува. Е, не би следвало да развива теории, след като не знае изходните данни, но нейсе, всеки сам си носи отговорността за това, което поднася на аудиторията си.
Обаче другият въпрос беше по-важен. Оказа се, че никой не знае защо Путин подписа указ за унищожаване на заловените контрабандни храни. Потърсих с Гугъл публикациите от началото на месеца и всички заглавия бяха в стил "Путин ще изгаря храни, вместо да ги даде на нуждаещите се".
После потърсих дали е цитиран министъра на земеделието Ткачов. Не е цитиран. Тук-там в някой малък сайт, но не и в медиите. А всъщност инициативата за унищожаването е негова, като той я мотивира: преди указа, ако стоката влезне като реекспорт от страна, спрямо която няма санкции, тя трябва да бъде върната на изпращача. Ако белоруски вносител вкара полски ябълки, те не могат да му бъдат конфискувани, защото спрямо беларусина няма санкции. Може само да му бъде забранено да ги внесе в страната, което означава, че те просто трябва да му бъдат върнати обратно през границата.
Това означава, че контрабандистите всъщност не носят никакъв риск. Ако стоката мине - мине. Ако не мине - нищо, ще им я върнат и ще пробват пак, докато мине.
Но и това не е важно, поне не за мен. Изненадващото е, че нито един български журналист не е отговорил на въпроса "защо, по дяволите, ще ги горят тези стоки". Никой пет пари не дава за причината и никой не смята за нужно да информира населението. Населението не е виновно, че нищо не знае. То знае само каквото му кажат, а не му казват много.
Важното, скъпи приятели е, че вече живеем в 1984-та. Вие _вече_ нямате достъп до информация. Само си мислите, че Фейсбук и мрежата са неизчерпаем източник на информация и че всичко ви е на един клик разстояние. Нищо подобно. Мрежата само ви дава възможност да размножите онова, което някой вече е създал като информационен продукт, но ако не го е създал - няма как да го размножите. Ние сме едни папагали - повтаряме си един на друг онова, което ни е било казано.
Тук има един тънък момент. Никой не крие от вас самата информация. Информацията "Путин подписа указ и смачка шпроти с валяк" ние всички я научихме в детайли. Но никой не ни казва какъв е _смисълът_ на информацията. Няма вече независими анализатори, които да кажат какво означава едно или друго нещо. Анализът, доколкото въобще го има, е насочен само напред във времето, главно за да мотивира някакви бъдещи решения: "стана това и това, затова ние ще направим това и това". Но никой не ви обяснява какви са причините назад във времето. Никой не ви казва защо Путин иска да унищожи храните, никой не ви казва защо Турция пусна 100 000 бежанци към Европа, никой не ви казва защо Германия иска да ги приеме и т.н. и т.н.
Welcome to the future!
Днес например коригирах рзпространеното мнение, че са поскъпнали храните. Не са поскъпнали. Месото поскъпва с еднакъв темп, абсолютно равномерно през последните 5 години, а картофите не си променят цените за същия период, което по същество е поевтиняване. В последните 6 месеца цените в рубли падат или се задържат непроменени.
До тук - добре. Не е важно. Никой не е длъжен да следи данните за цените в държава, която не го интерсува. Е, не би следвало да развива теории, след като не знае изходните данни, но нейсе, всеки сам си носи отговорността за това, което поднася на аудиторията си.
Обаче другият въпрос беше по-важен. Оказа се, че никой не знае защо Путин подписа указ за унищожаване на заловените контрабандни храни. Потърсих с Гугъл публикациите от началото на месеца и всички заглавия бяха в стил "Путин ще изгаря храни, вместо да ги даде на нуждаещите се".
После потърсих дали е цитиран министъра на земеделието Ткачов. Не е цитиран. Тук-там в някой малък сайт, но не и в медиите. А всъщност инициативата за унищожаването е негова, като той я мотивира: преди указа, ако стоката влезне като реекспорт от страна, спрямо която няма санкции, тя трябва да бъде върната на изпращача. Ако белоруски вносител вкара полски ябълки, те не могат да му бъдат конфискувани, защото спрямо беларусина няма санкции. Може само да му бъде забранено да ги внесе в страната, което означава, че те просто трябва да му бъдат върнати обратно през границата.
Това означава, че контрабандистите всъщност не носят никакъв риск. Ако стоката мине - мине. Ако не мине - нищо, ще им я върнат и ще пробват пак, докато мине.
Но и това не е важно, поне не за мен. Изненадващото е, че нито един български журналист не е отговорил на въпроса "защо, по дяволите, ще ги горят тези стоки". Никой пет пари не дава за причината и никой не смята за нужно да информира населението. Населението не е виновно, че нищо не знае. То знае само каквото му кажат, а не му казват много.
Важното, скъпи приятели е, че вече живеем в 1984-та. Вие _вече_ нямате достъп до информация. Само си мислите, че Фейсбук и мрежата са неизчерпаем източник на информация и че всичко ви е на един клик разстояние. Нищо подобно. Мрежата само ви дава възможност да размножите онова, което някой вече е създал като информационен продукт, но ако не го е създал - няма как да го размножите. Ние сме едни папагали - повтаряме си един на друг онова, което ни е било казано.
Тук има един тънък момент. Никой не крие от вас самата информация. Информацията "Путин подписа указ и смачка шпроти с валяк" ние всички я научихме в детайли. Но никой не ни казва какъв е _смисълът_ на информацията. Няма вече независими анализатори, които да кажат какво означава едно или друго нещо. Анализът, доколкото въобще го има, е насочен само напред във времето, главно за да мотивира някакви бъдещи решения: "стана това и това, затова ние ще направим това и това". Но никой не ви обяснява какви са причините назад във времето. Никой не ви казва защо Путин иска да унищожи храните, никой не ви казва защо Турция пусна 100 000 бежанци към Европа, никой не ви казва защо Германия иска да ги приеме и т.н. и т.н.
Welcome to the future!
събота, 22 август 2015 г.
Нямало било картел за горивата
Вярно е, няма картел. Картел е, когато няколко отделни фирми се договорят. Но когато фирмите от един холдинг се договорят, това е корпорация.
Аз доскоро смятах, че България не е държава, а територия. Обаче съм бъркал. България е корпорация, в която за успокояване на служителите от време на време чрез избори се подменя борда на директорите. Обаче акционерите си остават същите.
Та как да има картел в рамките на една корпорация?
четвъртък, 25 юни 2015 г.
Опикаване на територията (ни)
За тези, които не го разбират, нека обясня къде е проблемът с американските танкове.
Той не е точно в това, че с тях щяла била да се нападне Русия. Русия не може да се нападне с танк. Русия може да се нападне с междуконтинентална балистична ракета, но и тя може да отговори със същото, така че не може да се нападне с нищо. Не е там работата.
Танковете са опикаване на територията. Който е гледал некастриран мъжки котарак знае, че той от време на време, като се разгони, пръсва по малко урина тук-там, за да мирише на него и други котараци да не приближават. Танковете са here to stay за да мирише на Америка. Не за друго, само за това.
Проблемите, обаче, са другаде. В отношението. В две отношения - от нас и към нас.
Първо, ние като нация нямаме негативно отношение към Русия, нито страх от нея. Има някаква малка група хора, които по стечение на обстоятелствата в момента си мислят, че са част от управлението и които сега преживяват един закъснял и архаичен антикомунизъм. Те преживяват свой стар страх или по-скоро своя стара неудовлетвореност, но нямам намерение да им правя психоанализа - това си е техен емоционален проблем, да си се оправят с комплексите си сами. Останалата част от населението няма такъв страх. То не се притеснява от въпроса "ами ако у нас стане като в Украйна", защото знае или поне усеща защо у нас не може да стане като в Украйна. Накратко - защото в Украйна стана като в Югославия, а ние не сме Югославия.
Многонационалните държави, в които няма спойка между отделните националности, имат два варианта в днешно време - да се разпаднат или да стоят уж обединени, но само в рамките на друго наднационално обединение. Испания, Белгия и Великобритания също няма дълго да останат цели, ако не са в ЕС. Ще се разцепят на мига. Аналогично Украйна няма как (въобще, никак) да остане цяла извън руската сфера на влияние (Евразийския съюз или както там го кръстят). България няма такива вътрешни дезинтеграционни проблеми, за които да й трябва някаква външна помощ, затова и у никаква друга част от населението, освен гореспоменатата, няма страх от външен "враг". Ние няма да се разпаднем като национална държава, без оглед на това в чия орбита ще бъдем привлечени, затова реално не ни е страх от ничия орбита.
Ако изобщо си търсим орбита, то е само от меркантилни съображения. Вълнува ни кой ще ни осигури по-висок стандарт, но не ни вълнува кой ще ни осигури интегритет, защото такъв проблем нямаме. Не сме Украйна, нито Югославия, Белгия или Испания.
Т.е. не съществува проблем с отношението на България към бившата метрополия и съответно няма причина България да показва на Русия, че вече мирише на Америка.
Вторият проблем е с отношението на САЩ към нас. Това е отношение като към територия за опикаване, не като към нация. Барем един формален референдум да ни бяха спретнали. Президента се чуди какъв въпрос за референдум да си измисли, да беше попитал дали искаме да ни опикават територията. После от референдума може да излезне всичко и реалните управляващи пак да направят каквото са си решили предварително, но поне ей-така от кумова срама да ни бяха питали. Не знам защо, но се сещам за Крим.
Хайде, туземците в територията никога не се питат, няма какво да се правя и аз на интересен. Ама поне да бяха казали на военния министър. Не да го питат - просто да му кажат, да си знае и да не се излага. Бяха му нужни часове, за да разбере, че не е военен министър. Защото за да си министър все пак е нужна държава, от името на която да можеш да взимаш решения. Само територия не стига.
Та в това е проблемът с американските танкове - опикаха НИ територията СИ. И ако се чудите защо никога не сме имали самочувствие като нация, то отговорът е от ясен по-ясен - защото не сме нация. Ние сме народ, населяващ територията на чужда империя - на османската, съветската, сега американската.
Той не е точно в това, че с тях щяла била да се нападне Русия. Русия не може да се нападне с танк. Русия може да се нападне с междуконтинентална балистична ракета, но и тя може да отговори със същото, така че не може да се нападне с нищо. Не е там работата.
Танковете са опикаване на територията. Който е гледал некастриран мъжки котарак знае, че той от време на време, като се разгони, пръсва по малко урина тук-там, за да мирише на него и други котараци да не приближават. Танковете са here to stay за да мирише на Америка. Не за друго, само за това.
Проблемите, обаче, са другаде. В отношението. В две отношения - от нас и към нас.
Първо, ние като нация нямаме негативно отношение към Русия, нито страх от нея. Има някаква малка група хора, които по стечение на обстоятелствата в момента си мислят, че са част от управлението и които сега преживяват един закъснял и архаичен антикомунизъм. Те преживяват свой стар страх или по-скоро своя стара неудовлетвореност, но нямам намерение да им правя психоанализа - това си е техен емоционален проблем, да си се оправят с комплексите си сами. Останалата част от населението няма такъв страх. То не се притеснява от въпроса "ами ако у нас стане като в Украйна", защото знае или поне усеща защо у нас не може да стане като в Украйна. Накратко - защото в Украйна стана като в Югославия, а ние не сме Югославия.
Многонационалните държави, в които няма спойка между отделните националности, имат два варианта в днешно време - да се разпаднат или да стоят уж обединени, но само в рамките на друго наднационално обединение. Испания, Белгия и Великобритания също няма дълго да останат цели, ако не са в ЕС. Ще се разцепят на мига. Аналогично Украйна няма как (въобще, никак) да остане цяла извън руската сфера на влияние (Евразийския съюз или както там го кръстят). България няма такива вътрешни дезинтеграционни проблеми, за които да й трябва някаква външна помощ, затова и у никаква друга част от населението, освен гореспоменатата, няма страх от външен "враг". Ние няма да се разпаднем като национална държава, без оглед на това в чия орбита ще бъдем привлечени, затова реално не ни е страх от ничия орбита.
Ако изобщо си търсим орбита, то е само от меркантилни съображения. Вълнува ни кой ще ни осигури по-висок стандарт, но не ни вълнува кой ще ни осигури интегритет, защото такъв проблем нямаме. Не сме Украйна, нито Югославия, Белгия или Испания.
Т.е. не съществува проблем с отношението на България към бившата метрополия и съответно няма причина България да показва на Русия, че вече мирише на Америка.
Вторият проблем е с отношението на САЩ към нас. Това е отношение като към територия за опикаване, не като към нация. Барем един формален референдум да ни бяха спретнали. Президента се чуди какъв въпрос за референдум да си измисли, да беше попитал дали искаме да ни опикават територията. После от референдума може да излезне всичко и реалните управляващи пак да направят каквото са си решили предварително, но поне ей-така от кумова срама да ни бяха питали. Не знам защо, но се сещам за Крим.
Хайде, туземците в територията никога не се питат, няма какво да се правя и аз на интересен. Ама поне да бяха казали на военния министър. Не да го питат - просто да му кажат, да си знае и да не се излага. Бяха му нужни часове, за да разбере, че не е военен министър. Защото за да си министър все пак е нужна държава, от името на която да можеш да взимаш решения. Само територия не стига.
Та в това е проблемът с американските танкове - опикаха НИ територията СИ. И ако се чудите защо никога не сме имали самочувствие като нация, то отговорът е от ясен по-ясен - защото не сме нация. Ние сме народ, населяващ територията на чужда империя - на османската, съветската, сега американската.
четвъртък, 23 април 2015 г.
Unbrick на Android - Alcatel 6043D
Реших да опиша как се справих със ситуация, в която си брикнах телефона (brick = тухла) по начин, по който според всички правила трябваше да го отпиша и да си купя нов. Описвам го най-вече за да го запомня за следащия път, но и за да помогне евентуално при други подобни случаи.
Ще почна отзад напред - с изводите:
Извод 1: не си купувайте капсулован телефон, на който не може да му се маха батерията. Има ситуации, в които просто трябва да се махне батерията, въпреки обясненията на производителите, че едновременото натискане на бутоните Power = Vol+ води до рестарт на телефона.
Извод 2: не си купувайте телефон, на който не може да му се слага външна SD-карта, колкото и голяма вътрешна памет да има. SD картата е нужна за други неща, не само за разширение на паметта.
А сега и в правилния ред - защо се стигна до брикване.
Въпреки настояванията на Google и на половината девелопери, че Андроид си управлява паметта по ефективен начин и няма нужда да се вземат никакви мерки за нейното пестене, това категорично не е вярно. Огромна част от приложенията, сред които всички, които показват реклами, се активират при настъпването на някакво събитие - стартиране на телефона, промяна в мрежовата свързаност, изгасване на екрана, отключване и т.н. Андроид действително ги спира, когато му трябва памет, но веднага "след това" (а не е ясно кога е това "след това" - обикновено е буквално "след това", примерно тутакси) приложенията отново се зареждат. Т.нар. "килъри" не вършат работа, защото няколко секунди след килването на приложенията те са се заредили отново, при това ефектът е отрицателен - при повторно пускане приложението заема повече памет, отколкото би хабило, ако е било оставено да си стои в паметта. Няма значение защо е така, но е така - ако Фейсбук стои пуснат, ще хаби примерно 50 мегабайта, но ако го килнете и след секунда той сам се пусне пак, ще хаби примерно 120 мегабайта. Андроид наистина сам спира приложенията, но само които могат да бъдат спрени. Другите си стоят пуснати и никой не може да ги "убие". Ако се опита, става по-лошо.
Някои от най-използваните приложеня, които не спират никога (каквото и да сте им казали и дори да не ги виждате в Applications / Running) са Facebook, Skype, Messenger, Viber, Hangouts. Няма значение дали сте онлайн или офлайн, нито дори дали сте ползвали приложението след последния reboot. Skype тръгва с включването на телефона и стои в паметта докато не го деинсталирате. Дори от време на време ползва мрежата, дори ако не сте логнати. Ще се изненадате колко много приложения стоят постоянно включени и не могат да бъдат спряни НИКОГА, включително такива, които със сигурност не ви е хрумвало, че трябва да стоят активни постоянно (например Gallery). Под "постоянно" имам предвид точно постоянно - Андроид не може да ги спре дори при липса на памет, защото те тръгват практически веднага отново. Това води до голямо забавяне на телефоните с малко памет ("малко" означава под 2G, което е почти еквивалентно на "всички телефони", защото към днешна дата малко модели имат толкова).
От телефона и таблета на дъщеря ми знам, че всички игри от серията Talking ... и Moy също се зареждат с включване на устройството и не могат да се спрат с нищо.
Всъщност не съвсем с нищо. Има едно приложение, което върши работа - Greenify. То хибернира (Force Stop) приложенията, а не ги убива. Хибернираните приложения стоят извън паметта докато не ги пуснете, защото им се разкачат "връзките" към операционната система и тя не вече не ги пуска при настъпване на желаното от приложението събитие (например закачане към Wifi). Пуснете ли ги, обаче, отново влизат в "цикъл" и отново нямат спиране, докато на ги хибернирате. Хибернирането може да става ръчно от Applications / Force stop, но това не е удобно, затова ползвам Greenify. То върши добра работа и без да ви е root-нат телефона, но ако е root-нат може да хибернира повече неща, при това автоматично. А ако се инсталира Xposed Framework (инсталацията става през Greenify), тогава може да прави още повече работи и още по-ефективно, но затова - после.
Ако сте си root-нали телефона има още нещо, което върши добра работа - Startup Manager може да забрани на нежеланите приложения да се зареждат автоматично при зареждането на телефона / таблета (използвайте старата му версия, а не новата All-In-One). Ще се изненадате колко много неща тръгват с включването на устройството - аз спрях над 20 приложения, които дори не ми е хрумвало, че стоят заредени и невидими. В крайна сметка с Greenify и Startup Manager спестих около 500 MB памет - а това е горе-долу колкото цялата памет на голяма част от телефоните.
Рутването на телефона / таблета става много лесно с програмата Kingo Root - инсталирате я на PC-то (не на телефона, на телефона сама се качва!), връзвате телефона с USB кабел и следвате инструкциите. В телефона трябва да пуснете USB debugging в Developer options. Ако нямате Developer options в настройките, влезте в About phone и кликнете 7 (седем) пъти върху Build number - тогава девелоперското меню ще стане видимо и ще можете да разрешите USB debugging. Впрочем, пробвайте да кликнете десетина пъти върху Android version ;)
До тук - добре. Правил съм го 5-6 пъти на различни устройства (маркови и нонейм) и всеки път се рутва без проблем. Операцията би трябвало да е безопасна - ако не се рутне, просто няма да се рутне и толкова.
При мен проблемът възникна с качването на Xposed Framework върху най-мощния телефон, върху който бях пробвал да го качвам. На 4-5 устройства тръгна без проблем, но на Idol-а се изпълни предупреждението, че в редки случаи това може да доведе до boot loop. Принципно това не ме плаши - досега не се е появявал компютър, който да не мога да преинсталирам от нулата, а телефонът е компютър с линукс (андорид е вид линукс), така че (само)уверено пренебрегнах предупрежденията, без да взема предварителни мерки. И се видях в приключение. Преди приключението, да прикюча с изводите:
Извод 3: рутнете си телефона, качете си Greenify (и да не го рутнете, пак го качете) и Startup Manager (това изисква рут, няма начин). Но не качвайте Xposed.
Та за приключението - boot loop е проблем, при който операционната система крашва преди още да се зареди. Ретартира се сама и отново крашва, и така до безкрайност. Положението не е неспасяемо, защото може да се зареди спасителен имидж, но:
Проблем 1: капсулованият ми телефон няма слот за SD карта. Оказа се, че няма начин да му boot-на външна система. Не мога да заредя rescue image, защото няма как да му го "пъхна".
По принцип има решение. На компютъра се инсталира Android SDK, което само по себе си е отделно приключенийце, но не е трудно. Там има едно нещо, което се казва adb и с което може през usb порта да се изпращат инсталационни пакети към телефона. За целта телефонът се изключва и се включва отново, като се държат натиснати едновременно бутоните Power и Volume +. Май има и отделен пакет само с adb - ще го потърся и ще дам линк, за да не се инсталира целия SDK.
Създателите на Xposed са предвидили тази ситуация и има пакет, който може да се подаде по този начин към телефона (Google: Xposed-Disabler-Recovery.zip), което би трябвало да деинсталира Xposed и да оправи нещата. При мен не сработи, но все пак алгоритъмът е този:
Влизате в recovery s Power-Vol+. Избирате Install from ADB (или както там се казва във вашия телефон) и после в компютъра, намирайки се в папката c:\android-sdk\platform-tools (или както там сте я кръстили при инсталацията на Android SDK) пишете:
adb sideload Xposed-Disabler-Recovery.zip
Проблем 2: с adb могат да се подават инсталационни пакети при липса на SD-карта, но recovery имиджа, който се пуска с Power-Vol+ и който е записан в телефона от производителя, не е "рутнат" и няма достъп до неща, които са качени като root. Всякакъв опит да кача Xposed деинсталатора се провалиха.
Пак има решение: може да се смени recovery партишъна с друг такъв. Има два разпространени спасителни recovery имиджа - CWM и TWRP. Трябва да намерите в интернет версия, която е точно за вашия телефон. Тези имиджи са изключително специфични - трябва да е точно за този модел, а не само за този производител. Аз успях да намеря TWRP за Alcatel 6043D тук: twrp-2.6.3.0-advanced-6043D-c92-v2.img
Проблем 3: за да се запише имиджа върху телефона, по принцип се използва SP-Flash-Tool (инструкции - тук, може да потрябва този драйвер: ADB-Driver-v1.4.2.zip). Този тул, обаче, се нуждае от т.нар. scatter-файл, който отново е специфичен за всеки модел устройство. Не можах да намеря scatter файл за моя телефон и ударих на камък - няма качване на имиджа с SPFlash, защото без scatter файл изобще не тръгва. Аз после (след като реших проблемите и подкарах телефона) сам създадох този файл с помощта на MTKDroidTools, в случай, че някога потрябва за нещо (MT6592_Android_scatter_6043d.txt), но така или иначе на мен нямаше да ми помогне, дори ако го имах (в този момент все още не знаех, че няма да ми помогне).
Принципно пак има решение, дори без SPFlash - имиджа може да се качи и през adb:
Телефонът се вкарва в нужния режим чрез:
adb reboot bootloader
и се пуска:
където twrp.img е името на recovery имиджа за вашето устройство от CWM или TWRP.
Това би трябва да е възможно дори без root, но на моя телефон не тръгна с някакво си съобщение за грешка в смисъл "не може да се презаписва recovery партишъна". Явно Alcatel са се взели насериозно със защитата от вмешателство и телефонът някак пази партишъните от презаписване през USB (по-късно отказваше дори със SPFlash и scatter file).
С това моите познания за справяне с критична ситуация се изчерпаха. Сметнах, че след като така и така не успявам да го съживя по никой от познатите ми методи (няма SD карта, вграденият recovery имидж не ми позволява да модифицирам root-нати приложения, не мога да кача външен recovery имидж по никой от познатите методи), то няма какво да губя и мога да пробвам да забърша операционната система (има такава фунцкия в recovery режима) и да го върна във фабрични настойки (не става дума за изтриване на данните, а на цялата ОС).
Оказа се, че има какво да губя :) Това доведе този път до пълна смърт на телефона, който спря да реагира дори на бутона за включване и изключване, защото при тази операция се е забърсал и един файл (всъщност партишън) preloader.bin, на който нямах бекъп (направил съм, по-късно ще го кача тук, за всеки случай) и без който телефонът не може да зареди нищо от никъде. Сметнах, че това не е кой знае каква драма - забърсал съм флаша, ще кача оригиналния.
Принципно производителите са длъжни да публикуват оригиналния софтуер, защото Android е open-source. Alcatel си го имат на сайта - сваля се приложение "Mobile Upgrade S" за PC. С него, отново през USB кабела, но без да се ползват никакви имиджи и хитрини, би трябвало да може да се качи оригиналния софтуер и телефонът да се върне във фабричния му вид.
Да, ама не. Моят телефон в този момент не отреагира на нищо и Mobile Uprade не го намира. В приложението пише, че ако не се свърже, трябва да изключа телефона. Бих го направил, стига да можех (нали не отреагирва на нищо), но той и без това не работи, така че все едно е изключен. Пише, че ако дори при това положение Mobile Upgrade не намира телефона, трябва да му извадя батерията.
Чудесно, обаче моят телефон е капсулован и батерията не може да се извади.
Това не ме спира. В YouTube видях как се отваря точно този телефон, отворих го внимателно и стигнах до батерията. Обаче:
Проблем номер "изгубих им бройката": батерията не се вади. Вързана е към телефона с жица, която не е на куплунг. Не мога да я изтръгна по начин, по който след това да мога да я върна обратно. Жицата влиза вътре в батерията и някъде под платката. Това трябва да се прави в сервиз, а да си нося телефона в сервиза защото не мога да го boot-на е дразнещо и обидно.
Почти се бях примирил и вече си бях избрал новия телефон, дори бях намерил в кой магазин го продават, а старата "тухла" щях все пак да занеса в сервиза и след като го оправят - да го продам. Обаче се сетих, че все пак има един начин батерията да се "извади":
Оставих я да се изтощи.
Това помогна. Не веднага и не много лесно, но след 10 опита "включи USB-то, изключи USB-то, задръж натиснати бутоните, пусни бутоните", Mobile Upgrade накрая намери телефона и започна да сваля "ъпдейта". Аз имам доста бърз интернет, но свалянето вървеше много бавно - щеше да му отнеме над 4 часа. Легнах си, а на сутринта ъпдейта се беше свалил (1.3G). Натиснах бутона Upgrade phone. Всичко вървеше добре, но:
Проблем номер "въобще вече не ме интересува номера": ъпдейта крашна със съобщение "възникна грешка. Извадете батерията и я включете пак".
Хмм. Добре. Знам вече как се "вади" батерията. Изтощих я пак, ъпдейта пак крашна. Снимката е от втория краш - хрумна ми да я направя, за да я покажа в сервиза като доказателство, че телефонът им е скапан (в смисъл на "не струва", а не на "повреден"), след като собственият им софтуер не може да качи собственият им имидж.
Обаче ми хрумна нещо. По време на качването на софтуера, телефонът, макар и включен в USB-то, всъщност не се зарежда и не черпи ток от там. Не знам защо, но мисля, че USB-то влиза в режим, в който е само един вид card-reader за вградения флаш, без телефонът да играе каквато и да е роля в процеса. Но през това време той все пак е включен на батерия и е нужно тя да издържи до момента, в който процесорът на телефона все пак трябва да свърши някаква работа.
Изтощих батерията. Заредих я до край със зарядното. Спрях всички програми на компютъра, за да не го бавят дори теоретично. Заради направените преди това неуспешни опити, в кеша вече имаше изтеглен софтуера и вместо за 5-6 часа процедурата отне около 45 минути и за мой късмет този път беше успешна. Не знам който от трите фактора (лиспа на други програми, наличие на всичко в кеша, заредена до край батерия) помогна, но в крайна сметка върнах телефона в оригиналния му вид.
Не, това не ме накара да спра до тук. Напротив - даде ми увереност, че колкото и да го скапя, мога да го оправя, затова реших да направя друго: да намеря все пак начин да му сменя recovery имиджа с този на TWRP, за да мога да му качвам каквото си искам и в крайна сметка да го ъпгрейдна до Андроид 4.4.2 (оригиналният "ъпгрейд" от преди малко беше с 4.2.2).
Сега вече правилните стъпки (не питай как съм стигнал до тях - с още няколко неуспешни опита):
1. Рутнах с Kingo ROOT
2. Инсталирах Mobile Uncle App
3. Качих файла с twrp имиджа в корена на вградената памет (/sdcard/) и го прекръстих на recovery.img. Тъй-като телефонът в този момент е използваем (все още :) ), файлът може да се качи по всякакъв познат и удобен начин (аз го правя през PC).
4. Mobile Uncle има функция за презаписване на recovery имиджа, сам си намери файла и го флашна. Ако файлът не е в кореновата папка и не се казва така, може да не го намери, а няма функция за ръчно посочване на файла - трябва сам да си го намери.
5. Качих .zip-файла на неофициалния ROM върху вградената памет (този телефон няма външна). Аз си свалих ROM от тук, но из мрежата има и други.
6. Рестартирах в recovery режим с Power-Vol+. TWRP имиджа се беше качил успешно и избрах Install from SD (нищо, че няма SD - така вижда вградената памет). Намерих папката, в която бях записал съответния ZIP-файл и този път се инсталира - не даде грешката, която даваше оригиналният recovery (разбирай - няма я тъпата защита, която производителят е сложил).
7. Телефонът тръгна с Андроид 4.4.2, рутнах го отново с Kingo ROOT, макар инсталационният имидж да твърди, че ще се инсталира директно рутнат (не беше рутнат, макар да се разпознаваше като такъв).
8. Качих му Greenify (в root режим) и Startup Manager и сега работи значително по-пъргаво от преди.
И накрая главният извод: хич не ми харесва новата стратегия на производителите на хардуер да ми казват какъв софтуер мога или не мога да си качвам на хардуера. Уж било за мое добро. Искам аз да решавам кое е за мое добро и дори да искам да е за зло - да ми дадат възможност да го направя. Всъщност целият проблем по-горе и цялото загубено време е заради защитите, която производителите са сложили, за да пазят МОЯ телефон от МЕН. И които нямаше да се наложи да махам, ако софтуерът им работеше както твърдят, че работи.
Ще почна отзад напред - с изводите:
Извод 1: не си купувайте капсулован телефон, на който не може да му се маха батерията. Има ситуации, в които просто трябва да се махне батерията, въпреки обясненията на производителите, че едновременото натискане на бутоните Power = Vol+ води до рестарт на телефона.
Извод 2: не си купувайте телефон, на който не може да му се слага външна SD-карта, колкото и голяма вътрешна памет да има. SD картата е нужна за други неща, не само за разширение на паметта.
А сега и в правилния ред - защо се стигна до брикване.
Въпреки настояванията на Google и на половината девелопери, че Андроид си управлява паметта по ефективен начин и няма нужда да се вземат никакви мерки за нейното пестене, това категорично не е вярно. Огромна част от приложенията, сред които всички, които показват реклами, се активират при настъпването на някакво събитие - стартиране на телефона, промяна в мрежовата свързаност, изгасване на екрана, отключване и т.н. Андроид действително ги спира, когато му трябва памет, но веднага "след това" (а не е ясно кога е това "след това" - обикновено е буквално "след това", примерно тутакси) приложенията отново се зареждат. Т.нар. "килъри" не вършат работа, защото няколко секунди след килването на приложенията те са се заредили отново, при това ефектът е отрицателен - при повторно пускане приложението заема повече памет, отколкото би хабило, ако е било оставено да си стои в паметта. Няма значение защо е така, но е така - ако Фейсбук стои пуснат, ще хаби примерно 50 мегабайта, но ако го килнете и след секунда той сам се пусне пак, ще хаби примерно 120 мегабайта. Андроид наистина сам спира приложенията, но само които могат да бъдат спрени. Другите си стоят пуснати и никой не може да ги "убие". Ако се опита, става по-лошо.
Някои от най-използваните приложеня, които не спират никога (каквото и да сте им казали и дори да не ги виждате в Applications / Running) са Facebook, Skype, Messenger, Viber, Hangouts. Няма значение дали сте онлайн или офлайн, нито дори дали сте ползвали приложението след последния reboot. Skype тръгва с включването на телефона и стои в паметта докато не го деинсталирате. Дори от време на време ползва мрежата, дори ако не сте логнати. Ще се изненадате колко много приложения стоят постоянно включени и не могат да бъдат спряни НИКОГА, включително такива, които със сигурност не ви е хрумвало, че трябва да стоят активни постоянно (например Gallery). Под "постоянно" имам предвид точно постоянно - Андроид не може да ги спре дори при липса на памет, защото те тръгват практически веднага отново. Това води до голямо забавяне на телефоните с малко памет ("малко" означава под 2G, което е почти еквивалентно на "всички телефони", защото към днешна дата малко модели имат толкова).
От телефона и таблета на дъщеря ми знам, че всички игри от серията Talking ... и Moy също се зареждат с включване на устройството и не могат да се спрат с нищо.
Всъщност не съвсем с нищо. Има едно приложение, което върши работа - Greenify. То хибернира (Force Stop) приложенията, а не ги убива. Хибернираните приложения стоят извън паметта докато не ги пуснете, защото им се разкачат "връзките" към операционната система и тя не вече не ги пуска при настъпване на желаното от приложението събитие (например закачане към Wifi). Пуснете ли ги, обаче, отново влизат в "цикъл" и отново нямат спиране, докато на ги хибернирате. Хибернирането може да става ръчно от Applications / Force stop, но това не е удобно, затова ползвам Greenify. То върши добра работа и без да ви е root-нат телефона, но ако е root-нат може да хибернира повече неща, при това автоматично. А ако се инсталира Xposed Framework (инсталацията става през Greenify), тогава може да прави още повече работи и още по-ефективно, но затова - после.
Ако сте си root-нали телефона има още нещо, което върши добра работа - Startup Manager може да забрани на нежеланите приложения да се зареждат автоматично при зареждането на телефона / таблета (използвайте старата му версия, а не новата All-In-One). Ще се изненадате колко много неща тръгват с включването на устройството - аз спрях над 20 приложения, които дори не ми е хрумвало, че стоят заредени и невидими. В крайна сметка с Greenify и Startup Manager спестих около 500 MB памет - а това е горе-долу колкото цялата памет на голяма част от телефоните.
Рутването на телефона / таблета става много лесно с програмата Kingo Root - инсталирате я на PC-то (не на телефона, на телефона сама се качва!), връзвате телефона с USB кабел и следвате инструкциите. В телефона трябва да пуснете USB debugging в Developer options. Ако нямате Developer options в настройките, влезте в About phone и кликнете 7 (седем) пъти върху Build number - тогава девелоперското меню ще стане видимо и ще можете да разрешите USB debugging. Впрочем, пробвайте да кликнете десетина пъти върху Android version ;)
До тук - добре. Правил съм го 5-6 пъти на различни устройства (маркови и нонейм) и всеки път се рутва без проблем. Операцията би трябвало да е безопасна - ако не се рутне, просто няма да се рутне и толкова.
При мен проблемът възникна с качването на Xposed Framework върху най-мощния телефон, върху който бях пробвал да го качвам. На 4-5 устройства тръгна без проблем, но на Idol-а се изпълни предупреждението, че в редки случаи това може да доведе до boot loop. Принципно това не ме плаши - досега не се е появявал компютър, който да не мога да преинсталирам от нулата, а телефонът е компютър с линукс (андорид е вид линукс), така че (само)уверено пренебрегнах предупрежденията, без да взема предварителни мерки. И се видях в приключение. Преди приключението, да прикюча с изводите:
Извод 3: рутнете си телефона, качете си Greenify (и да не го рутнете, пак го качете) и Startup Manager (това изисква рут, няма начин). Но не качвайте Xposed.
Та за приключението - boot loop е проблем, при който операционната система крашва преди още да се зареди. Ретартира се сама и отново крашва, и така до безкрайност. Положението не е неспасяемо, защото може да се зареди спасителен имидж, но:
Проблем 1: капсулованият ми телефон няма слот за SD карта. Оказа се, че няма начин да му boot-на външна система. Не мога да заредя rescue image, защото няма как да му го "пъхна".
По принцип има решение. На компютъра се инсталира Android SDK, което само по себе си е отделно приключенийце, но не е трудно. Там има едно нещо, което се казва adb и с което може през usb порта да се изпращат инсталационни пакети към телефона. За целта телефонът се изключва и се включва отново, като се държат натиснати едновременно бутоните Power и Volume +. Май има и отделен пакет само с adb - ще го потърся и ще дам линк, за да не се инсталира целия SDK.
Създателите на Xposed са предвидили тази ситуация и има пакет, който може да се подаде по този начин към телефона (Google: Xposed-Disabler-Recovery.zip), което би трябвало да деинсталира Xposed и да оправи нещата. При мен не сработи, но все пак алгоритъмът е този:
Влизате в recovery s Power-Vol+. Избирате Install from ADB (или както там се казва във вашия телефон) и после в компютъра, намирайки се в папката c:\android-sdk\platform-tools (или както там сте я кръстили при инсталацията на Android SDK) пишете:
adb sideload Xposed-Disabler-Recovery.zip
Проблем 2: с adb могат да се подават инсталационни пакети при липса на SD-карта, но recovery имиджа, който се пуска с Power-Vol+ и който е записан в телефона от производителя, не е "рутнат" и няма достъп до неща, които са качени като root. Всякакъв опит да кача Xposed деинсталатора се провалиха.
Пак има решение: може да се смени recovery партишъна с друг такъв. Има два разпространени спасителни recovery имиджа - CWM и TWRP. Трябва да намерите в интернет версия, която е точно за вашия телефон. Тези имиджи са изключително специфични - трябва да е точно за този модел, а не само за този производител. Аз успях да намеря TWRP за Alcatel 6043D тук: twrp-2.6.3.0-advanced-6043D-c92-v2.img
Проблем 3: за да се запише имиджа върху телефона, по принцип се използва SP-Flash-Tool (инструкции - тук, може да потрябва този драйвер: ADB-Driver-v1.4.2.zip). Този тул, обаче, се нуждае от т.нар. scatter-файл, който отново е специфичен за всеки модел устройство. Не можах да намеря scatter файл за моя телефон и ударих на камък - няма качване на имиджа с SPFlash, защото без scatter файл изобще не тръгва. Аз после (след като реших проблемите и подкарах телефона) сам създадох този файл с помощта на MTKDroidTools, в случай, че някога потрябва за нещо (MT6592_Android_scatter_6043d.txt), но така или иначе на мен нямаше да ми помогне, дори ако го имах (в този момент все още не знаех, че няма да ми помогне).
Принципно пак има решение, дори без SPFlash - имиджа може да се качи и през adb:
Телефонът се вкарва в нужния режим чрез:
adb reboot bootloader
и се пуска:
fastboot flash recovery twrp.img
fastboot rebootкъдето twrp.img е името на recovery имиджа за вашето устройство от CWM или TWRP.
Това би трябва да е възможно дори без root, но на моя телефон не тръгна с някакво си съобщение за грешка в смисъл "не може да се презаписва recovery партишъна". Явно Alcatel са се взели насериозно със защитата от вмешателство и телефонът някак пази партишъните от презаписване през USB (по-късно отказваше дори със SPFlash и scatter file).
С това моите познания за справяне с критична ситуация се изчерпаха. Сметнах, че след като така и така не успявам да го съживя по никой от познатите ми методи (няма SD карта, вграденият recovery имидж не ми позволява да модифицирам root-нати приложения, не мога да кача външен recovery имидж по никой от познатите методи), то няма какво да губя и мога да пробвам да забърша операционната система (има такава фунцкия в recovery режима) и да го върна във фабрични настойки (не става дума за изтриване на данните, а на цялата ОС).
Оказа се, че има какво да губя :) Това доведе този път до пълна смърт на телефона, който спря да реагира дори на бутона за включване и изключване, защото при тази операция се е забърсал и един файл (всъщност партишън) preloader.bin, на който нямах бекъп (направил съм, по-късно ще го кача тук, за всеки случай) и без който телефонът не може да зареди нищо от никъде. Сметнах, че това не е кой знае каква драма - забърсал съм флаша, ще кача оригиналния.
Принципно производителите са длъжни да публикуват оригиналния софтуер, защото Android е open-source. Alcatel си го имат на сайта - сваля се приложение "Mobile Upgrade S" за PC. С него, отново през USB кабела, но без да се ползват никакви имиджи и хитрини, би трябвало да може да се качи оригиналния софтуер и телефонът да се върне във фабричния му вид.
Да, ама не. Моят телефон в този момент не отреагира на нищо и Mobile Uprade не го намира. В приложението пише, че ако не се свърже, трябва да изключа телефона. Бих го направил, стига да можех (нали не отреагирва на нищо), но той и без това не работи, така че все едно е изключен. Пише, че ако дори при това положение Mobile Upgrade не намира телефона, трябва да му извадя батерията.
Чудесно, обаче моят телефон е капсулован и батерията не може да се извади.
Това не ме спира. В YouTube видях как се отваря точно този телефон, отворих го внимателно и стигнах до батерията. Обаче:
Проблем номер "изгубих им бройката": батерията не се вади. Вързана е към телефона с жица, която не е на куплунг. Не мога да я изтръгна по начин, по който след това да мога да я върна обратно. Жицата влиза вътре в батерията и някъде под платката. Това трябва да се прави в сервиз, а да си нося телефона в сервиза защото не мога да го boot-на е дразнещо и обидно.
Почти се бях примирил и вече си бях избрал новия телефон, дори бях намерил в кой магазин го продават, а старата "тухла" щях все пак да занеса в сервиза и след като го оправят - да го продам. Обаче се сетих, че все пак има един начин батерията да се "извади":
Оставих я да се изтощи.
Това помогна. Не веднага и не много лесно, но след 10 опита "включи USB-то, изключи USB-то, задръж натиснати бутоните, пусни бутоните", Mobile Upgrade накрая намери телефона и започна да сваля "ъпдейта". Аз имам доста бърз интернет, но свалянето вървеше много бавно - щеше да му отнеме над 4 часа. Легнах си, а на сутринта ъпдейта се беше свалил (1.3G). Натиснах бутона Upgrade phone. Всичко вървеше добре, но:
Проблем номер "въобще вече не ме интересува номера": ъпдейта крашна със съобщение "възникна грешка. Извадете батерията и я включете пак".
Хмм. Добре. Знам вече как се "вади" батерията. Изтощих я пак, ъпдейта пак крашна. Снимката е от втория краш - хрумна ми да я направя, за да я покажа в сервиза като доказателство, че телефонът им е скапан (в смисъл на "не струва", а не на "повреден"), след като собственият им софтуер не може да качи собственият им имидж.
Обаче ми хрумна нещо. По време на качването на софтуера, телефонът, макар и включен в USB-то, всъщност не се зарежда и не черпи ток от там. Не знам защо, но мисля, че USB-то влиза в режим, в който е само един вид card-reader за вградения флаш, без телефонът да играе каквато и да е роля в процеса. Но през това време той все пак е включен на батерия и е нужно тя да издържи до момента, в който процесорът на телефона все пак трябва да свърши някаква работа.
Изтощих батерията. Заредих я до край със зарядното. Спрях всички програми на компютъра, за да не го бавят дори теоретично. Заради направените преди това неуспешни опити, в кеша вече имаше изтеглен софтуера и вместо за 5-6 часа процедурата отне около 45 минути и за мой късмет този път беше успешна. Не знам който от трите фактора (лиспа на други програми, наличие на всичко в кеша, заредена до край батерия) помогна, но в крайна сметка върнах телефона в оригиналния му вид.
Не, това не ме накара да спра до тук. Напротив - даде ми увереност, че колкото и да го скапя, мога да го оправя, затова реших да направя друго: да намеря все пак начин да му сменя recovery имиджа с този на TWRP, за да мога да му качвам каквото си искам и в крайна сметка да го ъпгрейдна до Андроид 4.4.2 (оригиналният "ъпгрейд" от преди малко беше с 4.2.2).
Сега вече правилните стъпки (не питай как съм стигнал до тях - с още няколко неуспешни опита):
1. Рутнах с Kingo ROOT
2. Инсталирах Mobile Uncle App
3. Качих файла с twrp имиджа в корена на вградената памет (/sdcard/) и го прекръстих на recovery.img. Тъй-като телефонът в този момент е използваем (все още :) ), файлът може да се качи по всякакъв познат и удобен начин (аз го правя през PC).
4. Mobile Uncle има функция за презаписване на recovery имиджа, сам си намери файла и го флашна. Ако файлът не е в кореновата папка и не се казва така, може да не го намери, а няма функция за ръчно посочване на файла - трябва сам да си го намери.
5. Качих .zip-файла на неофициалния ROM върху вградената памет (този телефон няма външна). Аз си свалих ROM от тук, но из мрежата има и други.
6. Рестартирах в recovery режим с Power-Vol+. TWRP имиджа се беше качил успешно и избрах Install from SD (нищо, че няма SD - така вижда вградената памет). Намерих папката, в която бях записал съответния ZIP-файл и този път се инсталира - не даде грешката, която даваше оригиналният recovery (разбирай - няма я тъпата защита, която производителят е сложил).
7. Телефонът тръгна с Андроид 4.4.2, рутнах го отново с Kingo ROOT, макар инсталационният имидж да твърди, че ще се инсталира директно рутнат (не беше рутнат, макар да се разпознаваше като такъв).
8. Качих му Greenify (в root режим) и Startup Manager и сега работи значително по-пъргаво от преди.
И накрая главният извод: хич не ми харесва новата стратегия на производителите на хардуер да ми казват какъв софтуер мога или не мога да си качвам на хардуера. Уж било за мое добро. Искам аз да решавам кое е за мое добро и дори да искам да е за зло - да ми дадат възможност да го направя. Всъщност целият проблем по-горе и цялото загубено време е заради защитите, която производителите са сложили, за да пазят МОЯ телефон от МЕН. И които нямаше да се наложи да махам, ако софтуерът им работеше както твърдят, че работи.
сряда, 4 март 2015 г.
Как България ме спаси в Москва
Мисля, че беше 1985-та или 86-та година. Бях най-малкия (15 г.) в
състава на българския отбор по информатика, изпратен на лагершкола в
Москва. Там се оказахме по-подготвени от преподавателите, затова ни
освободиха от занятия, дадоха ни автобус и шофьор и ни казаха да се явим
пак след 15 дни за заминаване към България, а дотогава да правим
каквото ни е кеф.
Тогава частно лице можеше да изнася в чужбина максимум равностойността на 30 лв в съответната валута. С 30 лв няма как да изкарам 2 седмици в Москва, затова аз предвидливо изнесох няколко коняка "Плиска" и два чифта маратонки "Ромика".
Та историята започва след като пред ГУМ съм продал коняците и единия чифт маратонки (другият ми е на краката). Не без основание се чувствам като най-богатия човек в Москва, защото по време на сухия режим с няколкото бутилки съм изкарал около средна заплата и половина. Подпрял съм се на фасадата на ГУМ почти срещу мавзолея (разбирай - в центъра на центъра на познатия свят) и чакам колегите.
Към мен се приближава някакъв тип с вид
на вълка от Ну Погоди, ама на живо. Бръсната глава, моряшка фланелка,
фас "Беломор канал" (без филтър) в устата и т.н. Говори ми нещо, но не
го разбирам. Не защото чак толкова не знам руски, а защото така си
говори. Обяснявам му, доколкото мога, че не го разбирам. Човекът положи
усилия да говори по-членоразделно и разбрах, че ми иска якето. И съвсем
нямаше предвид търговия.
Якето беше модерно за онова време, на Студио В2 (това май още съществува). Отличаваше се от соца наоколо. Идеята да му го дам не ми хареса и макар този път да го разбрах кристално, продължавам да настоявам, че нищо не разбирам. Още повече, че в якето са и парите от "оборота". Онзи схвана, че не съм руснак и взе да ме разпитва.
- От къде си?
- От България
- А, България! Познаваш ли Стефан от Варна?
- Не
Тук последва някакъв разказ за Стефан от Варна, който много-много не
разбрах, но човекът се развесели, настроението му се оправи, взе да
прилича повече на заека, отколкото на вълка. Не знам дали заедно са били
в затвора с този Стефан или по някаква друга причина си бяха омешали
фланелките, но явно му върнах някакви незабравими и много топли спомени.
- Виж - казва - щом си от България, няма да ти взимам якето. Иначе щях да ти взема и маратонките, а вероятно и панталона (и той на В2).
Това е първият и май последният случай, в който съм бил толкова благодарен, че съм българин. Българската държава чрез някой си Стефан от Варна успя да ме защити както никога друг път не е успявала.
Тогава частно лице можеше да изнася в чужбина максимум равностойността на 30 лв в съответната валута. С 30 лв няма как да изкарам 2 седмици в Москва, затова аз предвидливо изнесох няколко коняка "Плиска" и два чифта маратонки "Ромика".
Та историята започва след като пред ГУМ съм продал коняците и единия чифт маратонки (другият ми е на краката). Не без основание се чувствам като най-богатия човек в Москва, защото по време на сухия режим с няколкото бутилки съм изкарал около средна заплата и половина. Подпрял съм се на фасадата на ГУМ почти срещу мавзолея (разбирай - в центъра на центъра на познатия свят) и чакам колегите.
Към мен се приближава някакъв тип с вид
на вълка от Ну Погоди, ама на живо. Бръсната глава, моряшка фланелка,
фас "Беломор канал" (без филтър) в устата и т.н. Говори ми нещо, но не
го разбирам. Не защото чак толкова не знам руски, а защото така си
говори. Обяснявам му, доколкото мога, че не го разбирам. Човекът положи
усилия да говори по-членоразделно и разбрах, че ми иска якето. И съвсем
нямаше предвид търговия.Якето беше модерно за онова време, на Студио В2 (това май още съществува). Отличаваше се от соца наоколо. Идеята да му го дам не ми хареса и макар този път да го разбрах кристално, продължавам да настоявам, че нищо не разбирам. Още повече, че в якето са и парите от "оборота". Онзи схвана, че не съм руснак и взе да ме разпитва.
- От къде си?
- От България
- А, България! Познаваш ли Стефан от Варна?
- Не
- Виж - казва - щом си от България, няма да ти взимам якето. Иначе щях да ти взема и маратонките, а вероятно и панталона (и той на В2).
Това е първият и май последният случай, в който съм бил толкова благодарен, че съм българин. Българската държава чрез някой си Стефан от Варна успя да ме защити както никога друг път не е успявала.
събота, 31 януари 2015 г.
Техните срещи с Желю
С
Желю Желев бяхме семейни приятели, затова няма да се включа в общия хор
"моите срещи с Желю". Обаче има две куриозни случки около него, за
които често се срещам.
Желю и баща ми бяха близки. Семействата често си гостуваха. Звънят един ден от президентството вкъщи и търсят майка ми. Баща ми - добре, ама да търсят майка ми е необичайно. Обажда се тя, а отсреща я питат "тук един господин твърди, че ви е баща"...
Оказва се, че дядо ми Митко, лека му пръст, решил, че трябва по някаква причина да говори с Президента. Принципно нищо не му пречи да говори с него на вилата, когато гойде на гости (за това по-нататък) или вкъщи на някое по-голямо събиране, но дядото решил, че няма да занимава семейството с неговите си дела и ще се оправи сам. Пък и вкъщи е Желю, а в Президентсвото е Президент, а той искал да говори по президентски дела (вече съм забравил за какво, но не беше нещо лично - май за някакъв паметник).
Мотивите на дядото са едно на ръка и не са чак толкова интересни. Интересното е, че без да казва на никого, на общо основание отишъл в президентството, неясно как се преборил с охраната и с бюрокрацията, но никой не успял да го спре и той се озовал в кабинета на Желев. Говорил с него, а чак след като си свършил работата, казал кой е, съответно чак тогава ни се обаждат за потвърждене.
Споменах за вилата в Горна Диканя. Тя по-късно стана известна покрай борбата на баща ми със съседната чалга-кръчма, но по онова време все още не бяхме построили двуметровата бетонна ограда, а хората все още бяха нормални и никой не им пречеше свободно да влизат в двора, стига да искат. Един ден Желю е на гости, а охраната пази на улицата пред символичната (тогава) ограда. По едно време настава суматоха и охраната явно осуетява нещо. Това не е съвсем обичайно, затова проявяваме любопитство.
Оказва се, че местен "гражданин", както си бил в гората за дърва, на връщане видял, че Желю е у нас и решил да влезне да го пита нещо. Вероятно нямаше да има проблем, ако се беше сетил преди това да остави брадвата.
Желю и баща ми бяха близки. Семействата често си гостуваха. Звънят един ден от президентството вкъщи и търсят майка ми. Баща ми - добре, ама да търсят майка ми е необичайно. Обажда се тя, а отсреща я питат "тук един господин твърди, че ви е баща"...
Оказва се, че дядо ми Митко, лека му пръст, решил, че трябва по някаква причина да говори с Президента. Принципно нищо не му пречи да говори с него на вилата, когато гойде на гости (за това по-нататък) или вкъщи на някое по-голямо събиране, но дядото решил, че няма да занимава семейството с неговите си дела и ще се оправи сам. Пък и вкъщи е Желю, а в Президентсвото е Президент, а той искал да говори по президентски дела (вече съм забравил за какво, но не беше нещо лично - май за някакъв паметник).
Мотивите на дядото са едно на ръка и не са чак толкова интересни. Интересното е, че без да казва на никого, на общо основание отишъл в президентството, неясно как се преборил с охраната и с бюрокрацията, но никой не успял да го спре и той се озовал в кабинета на Желев. Говорил с него, а чак след като си свършил работата, казал кой е, съответно чак тогава ни се обаждат за потвърждене.
Споменах за вилата в Горна Диканя. Тя по-късно стана известна покрай борбата на баща ми със съседната чалга-кръчма, но по онова време все още не бяхме построили двуметровата бетонна ограда, а хората все още бяха нормални и никой не им пречеше свободно да влизат в двора, стига да искат. Един ден Желю е на гости, а охраната пази на улицата пред символичната (тогава) ограда. По едно време настава суматоха и охраната явно осуетява нещо. Това не е съвсем обичайно, затова проявяваме любопитство.
Оказва се, че местен "гражданин", както си бил в гората за дърва, на връщане видял, че Желю е у нас и решил да влезне да го пита нещо. Вероятно нямаше да има проблем, ако се беше сетил преди това да остави брадвата.
четвъртък, 8 януари 2015 г.
За Шарли и циганите
В момента пространството е удавено в коментари по повод "европейския 11-ти септември" в Париж. На мен ми се иска да обърна внимание върху най-малкото общо кратно на този проблем и на един нашенски, значително по-миролюбив, но в своята сърцевина абсолютно същия.
Става дума за конфликта между християнството и исляма сравнен с конфликта между българите и циганите (нали не сме забравили, че съвсем скоро отказахме да им пращаме линейки).
И в двата случая има очевиден проблем. Не можем да си затваряме очите за проблемите, които циганите създават, нито можем да игнорираме факта, че тероризмът като цяло е плод на религиозен (разбирай - ислямски) фундаментализъм.
Обаче и в двата случая не само е вярно, но е и изключително важно да не забравяме да не генерализираме. Да, тероризмът е мотивиран от религиозни подбуди, но не, мюсюлманите не могат да бъдат обвинявани за това. Да, битовата престъпност я дължим основно на циганите, но не, циганите не бива да бъдат смятани априори за престъпници. Да, имаме проблеми и с едните и с другите, но не, не трябва да им отмъщаваме "на едро". Ние трябва да продължим да се държим с мюсюлманите и с циганите като с добри съседи и да изискваме от тях да правят същото. Ако не го правят, трябва да продължаваме да го изискваме, но ние трябва да продължаваме да сме добрите съседи.
И тук стигам до нещо много важно. Не сме ние тези, които ще ги променим. Ние, християните, няма да можем да се справим с ислямския фундаментализъм. От известно време чувам Ердоган да натъртва, че Европа трябва да се справи с нарастващия анти-ислямизъм. Нищо подобно. Ердоган (разбирай - средностатистическия мюсюлманин) трябва да се справи с нарастващия в Европа антиислямизъм, защото това не е наш проблем, а техен. Както и циганите са тези, които трябва да се справят с латентния расизъм на българите, защото не сме ние виновни, че има за какво да се притесняваме.
Затова имамите да бъдат така добри да не ни занимават в момента с проповеди и обяснения как мюсюлманите са мирни хора. Ние това си го знаем. Всеки от нас има познати мюсюлмани, за които в повечето случаи дори не знае, че са такива, тъй като с нищо не са по-различни. Имамите трябва да се фокусират върху собствените си "различни". Наличието на фундаменталисти в някаква деноминация е проблем на деноминацията, а не на всички останали. Тя този проблем трябва да си го реши сама, защото ние можем да го решим само с някакъв вид насилие. Дали това насилие ще бъде подпалване на арабски ресторанти във Франция или рестрикции върху емиграцията няма значение - ще е все някакъв вид насилие. С добро могат да се оправят само те, помежду си. И ако не могат или не искат, не трябва да се изненадват от последиците. Защото всички сме Шарли, ама и на всички започва да ни омръзва да бъдем Шарли.
Става дума за конфликта между християнството и исляма сравнен с конфликта между българите и циганите (нали не сме забравили, че съвсем скоро отказахме да им пращаме линейки).
И в двата случая има очевиден проблем. Не можем да си затваряме очите за проблемите, които циганите създават, нито можем да игнорираме факта, че тероризмът като цяло е плод на религиозен (разбирай - ислямски) фундаментализъм.
Обаче и в двата случая не само е вярно, но е и изключително важно да не забравяме да не генерализираме. Да, тероризмът е мотивиран от религиозни подбуди, но не, мюсюлманите не могат да бъдат обвинявани за това. Да, битовата престъпност я дължим основно на циганите, но не, циганите не бива да бъдат смятани априори за престъпници. Да, имаме проблеми и с едните и с другите, но не, не трябва да им отмъщаваме "на едро". Ние трябва да продължим да се държим с мюсюлманите и с циганите като с добри съседи и да изискваме от тях да правят същото. Ако не го правят, трябва да продължаваме да го изискваме, но ние трябва да продължаваме да сме добрите съседи.
И тук стигам до нещо много важно. Не сме ние тези, които ще ги променим. Ние, християните, няма да можем да се справим с ислямския фундаментализъм. От известно време чувам Ердоган да натъртва, че Европа трябва да се справи с нарастващия анти-ислямизъм. Нищо подобно. Ердоган (разбирай - средностатистическия мюсюлманин) трябва да се справи с нарастващия в Европа антиислямизъм, защото това не е наш проблем, а техен. Както и циганите са тези, които трябва да се справят с латентния расизъм на българите, защото не сме ние виновни, че има за какво да се притесняваме.
Затова имамите да бъдат така добри да не ни занимават в момента с проповеди и обяснения как мюсюлманите са мирни хора. Ние това си го знаем. Всеки от нас има познати мюсюлмани, за които в повечето случаи дори не знае, че са такива, тъй като с нищо не са по-различни. Имамите трябва да се фокусират върху собствените си "различни". Наличието на фундаменталисти в някаква деноминация е проблем на деноминацията, а не на всички останали. Тя този проблем трябва да си го реши сама, защото ние можем да го решим само с някакъв вид насилие. Дали това насилие ще бъде подпалване на арабски ресторанти във Франция или рестрикции върху емиграцията няма значение - ще е все някакъв вид насилие. С добро могат да се оправят само те, помежду си. И ако не могат или не искат, не трябва да се изненадват от последиците. Защото всички сме Шарли, ама и на всички започва да ни омръзва да бъдем Шарли.
Абонамент за:
Публикации (Atom)